Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Господарю!

Погледът на момичето бе озарен, сякаш от ослепителна светлина. Тя не можеше да види как деянията и словата й измъчват Пътника.

— Тръгвай — повтори Ереко. — Тръгвай.

Тя отстъпи разплакана, с ръка на устата, докато бършеше очите си с другата. Бе поразена, загубила дар слово. Преобразена. Опалена от горящия в душите на смъртните пламък, избухващ в присъствието на Пътника. Като шепи метални стружки, хвърлени над огън.

Гледаха я как се отдалечава, докато не се изкатери по купчина съборени скали и не се изгуби от поглед.

— Може би трябва да изгорим тези кораби, преди селяните да са ги ограбили — изрече Пътника посред дългата тишина.

— Дървото ми трябва.

Пътника въздъхна протяжно.

— Добре. Ще забраня плячкосването.

Ереко се обърна към него.

— Прости ми, Пътнико, но трябва да попитам. Какво изпитват? Хората като нея.

Смая се, като видя как и Пътника трепери. Може би от хладния вятър. Човекът бе обърнал поглед към морето и се взираше в проблясващите сред вълните люспици слънчева светлина.

— Наистина не знам. Виждат, каквото трябва да виждат. Не излъгах, когато казах, че вече е било вътре в тях. Винаги е било там. Вярвам, че просто им показвам Пътеката. Те трябва да изберат да крачат по нея.

— И накъде води тази твоя нова Пътека?

Последвалата в отговор усмивка преливаше от самоирония.

— Не зная. Аз все още вървя по нея. И все пак това ще кажа — тя води към среща и към избор. Към сблъсък, отвъд който не мога да прозра.

Той остави Ереко да стърчи, замислен неподвижно върху блъсканите от вълните камъчета. Разкри се повече, отколкото Ереко изобщо бе очаквал или бе дръзвал да пита. Ала за него всичко това си оставаше пълна загадка. Себеподобните му бяха родени от Майката Земя, плътта им оставаше част от Земята, и колчем се заколебаеха тъй, те се връщаха в Нейната прегръдка. Сякаш тогава, в миналото, нещата бяха много по-прости.