Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Какви са условията ви?

Мъжът махна с ръка и Рилиш чу как пръстените му дрънчат. Гъстата му черна коса беше мазна, точно като брадата му.

— Изключително прости. Ти и хората ти, целият гарнизон, сте свободни да си ходите. На запад. Разбира се, можете да задържите оръжията си.

Рилиш се облегна на заострените върхове на палисадата. Да, свободни. Свободни да си ходят… Той се обърна към крепостния двор. Там, запълнили площада, с лица, обърнати нагоре към него, стояха и чакаха повече от стотина уикски старци и деца. Той отново се обърна към главния преговарящ и тълпата от бъдещи обсадители зад него. Люта горчилка се надигна в гърлото му, като болка от удар в стомаха. Проклета да е тази измет, в най-тъмните Пътища на Гуглата.

— Хайде, лейтенанте. Не може да не осъзнавате, че сте в безизходно положение. Обградени сте и никой няма да ви се притече на помощ. Запасите ви от храна и вода привършват. Хайде, лейтенанте. Можеш да жертваш собствения си живот, но помисли за хората си.

Сержантът му се изплю през стената.

— Да пронижа ли мръсника сега?

Рилиш вдигна ръка, за да го успокои.

— От чие име преговаряш?

Усмивката на мъжа убеди Рилиш, че е задал добър въпрос. Той посочи към ниските хълмове, които бяха уикска територия.

— Как ти звучи Северна Унта?

Рилиш се замисли дали да не нареди на сержанта да прониже мръсника. Проклетите благороднически семейства на Унта — враждуваха с уикците от поколения и сега бяха видели възможност да нанесат решаващ удар.

А той бе на пътя им.

Рилиш прошепна на сержанта си:

— Сигурен ли си, че там долу няма войници?

— Не видях нито един. Авантюристи, мошеници, заселници и гранични негодяи. Само измет.

Рилиш свали шлема и избърса потта от челото си. В равнините бе горещо. Не като на юг. Или като в Корел. Там беше зъзнал от студ през цялото време. Той отново наложи шлема.

— Разтурете лагера и обещаваме, че няма да ви преследваме.

Пратеникът го зяпна намръщено, сякаш думите на лейтенанта бяха изречени на някакъв странен чужд език. След това лицето му се зачерви от гняв.

— Не осъзнаваш ли в какво положение си изпаднал, глупав войнико? Дори нямаш достатъчно хора, за да защитаваш стените си!

— А вие нямате достатъчно смелост да ни обсадите.

Пратеникът повиши глас и се обърна към всички в крепостта:

— Глупаци! Този човек току-що ви обрече на смърт!

— Сега може ли да го пронижа?

— Значи преговорите свършиха, така ли? — извика Рилиш. — Защото ако са свършили, сержантът ми много иска да те застреля.

Челюстта на пратеника изтрака и той преглътна остатъка от думите си.

— Свършихме — изплю той и им обърна гръб.

— Сега ли, господине? — попита тихо сержант Струната.