![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
— Взех ви за призраци — обясни човекът на Траншея на нещо, което Кайл дочуваше като талийски със странен акцент.
— Призраци? — подсмихна се Грере. — Та ние сме от плът и кръв.
— Забавно.
— И защо да е забавно?
— Защото и те разправят същото.
Грере го цапна през лицето и Кайл потисна желанието си да стори същото с баргастеца.
— Кое селище е на север оттук, старче — попита Траншея.
— Тиктон.
— Колко мъже и жени има там?
— Много. Много стотици.
— От колко време го управляват малазанците?
Старецът ги изгледа всичките.
— Малазанци? Тука няма никакви малазанци. Само търговци, ако това искате да кажете.
— Няма? Че кой тогава го управлява?
Старецът се почеса по главата.
— Е, май никой. Ние просто си гледаме работата.
Устата на Траншея се ожесточи.
— Казваш, че нямало управник? Нямало власт?
— А, да. Пълномощникът нагоре по реката в Куилон. Май може да се каже, че той се разпорежда.
— Пълномощникът? Един търговец?
— Да.
— Ами ако ви нападнат? Пирати или разбойници?
Старчокът закима често-често.
— О, да. Случваше се непрестанно. Корелски разбойници от севера. Даже нападатели от Маре са слизали на брега на юг оттук.
— И? Какво стана?
Старият преглътна и се сгърби.
— А, да. Призраците, разбираш ли. Прогонват ги всичките.
Траншея вдигна облечената си в желязна ръкавица ръка, за да го зашлеви, но се извърна погнусен.
— Безполезно е.
— Да го убия ли? — попита Грере.
— Да го убиеш? Вие, дженабакъзките наборници, сте кръвожадна пасмина.
— Смятам, че можем да се оправим с един рибар — провлачи Изгърбения.
— Ще го пазя — каза Кайл.
— И аз — додаде Лъжльото.
Траншея махна с ръка да отведат стареца.
— Отлично. Изчезне ли, кожите от гърбовете ви ще смъкна.
Същата нощ Кайл седеше на стъпалата с Изгърбения, който пушеше лулата си. Във високото развълнувани облаци се движеха нестройно пред лицето на луната. Слаб вятър разклащаше клоните на брезата и смърча.
— А корабът? — запита Кайл.
— Ще чакат, докато ние проучваме това градче нагоре по реката.
— И после?
— Е, с времето ще разберем, нали така? Ако няма малазански гарнизони, както твърди човекът, тогава просто навлизаме.
— Но това не е Кюон Тали.
— Не е.
Изгърбения извади лулата от устата си, изтръска въгленчетата към влажната земя в облаче искри и смигна на Кайл.
— Но сега сме наистина близо, момко. Просто трябва да се пресегнем и е наше.
На Кайл все му се струваше, че няма да е толкова лесно.
Изгърбения пъхна лулата в някакъв джоб.
— Отивам да спя. На тия стари кокали вече не им се нравят студени лагери. Ти знаеше ли, че всички покриви пропускат?
— Опитай с оня отсреща.
Старият саботьор изгледа килнатата съборетина с хлътнал покрив.
— Много ти благодаря.
Кайл поседя в тъмното. Последните няколко нощи почти не бе спал. Не го напускаше усещането, че го наблюдават, което Лъжльото приписваше на духовете. Понякога си мислеше, че е чул гласове да нашепват в нощта. Дори му се стори, че веднъж или дваж чу произнесено името си.
Една разходка можеше да му се отрази добре. Твърде малко действие напоследък; твърде много чакане. Първо мъчителното прекосяване на океана и сега странното пристигане без събития. Къде бяха хората? Тази земя им отнемаше силата. Щом краката му го отведоха на една горска пътечка, той осъзна, че въпреки изцяло чуждия си вид, мястото е странно познато. Бе изпитал нещо, подобно на присъствието на духовете в тази страна, когато кланът се му беше осмелил да достигне до най-северното високо плато на своята територия. Чичо му посочи мъгливите равнини на север от тях и рече, че никога не стъпвали там — земите били на ассаилите. Само като ги гледаше от разстояние, Кайл усети мрачната им отчужденост.
Когато краката му докоснаха дялан камък, той се спря. Обрасли в увивни растения и покрити от мъх стълби водеха към крепостта на върха на хълма. Убежище — всъщност повече кула, отколкото истинско укрепление. Тъй като вече беше очевидно, че наоколо няма никого, освен неговото острие, той реши да се качи.