Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Смели моряци.

— Дошли са от много далече.

— Значи ги познаваш?

— Да.

Това да бе изречено с най-силното чувство, което Пътника бе изразявал в негово присъствие. Любопитството на Ереко нарасна и той поиска да се запознае с хората, които можеха да предизвикат такава омраза у неговия спътник. Племенникът на вожда дотича при тях, сочейки морето.

— Идат! Това са те! Сивите пирати от морето!

След него дотичаха много други. Имаше и майки, награбили полите си с една ръка и влачейки децата си с другата.

— Да.

Племенникът преглътна, за да успокои дишането си.

— Какво… какво ще правим?

— Бягайте. Всички. Бягайте в гората. Не спирайте.

— Ами ти?

— Аз ще ги посрещна.

— Но… ако всички се скрием, може би ще отминат.

— Не искам да го правят.

Вождът зяпна Пътника така, сякаш той бе обещал, че ще се самоубие. Старецът отстъпи назад с тревожен поглед, който изведнъж стана тъжен. Накрая той им обърна гръб и хукна.

Пътника се приближи до мястото, където бе оставил оръжието си. Извади го от ножницата.

— Ти също — рече той. — Няма нужда да се замесваш.

Ереко го настигна по пътя към брега.

— Не, ще дойда. Искам да запомня тези хора, за да ги избягвам в бъдеще.

Пътника предпочете да не отвръща, въпреки че го стрелна с поглед. Стигнаха залива и видяха, че носовете на корабите се бяха насочили към брега. Или ги бяха видели, или и без това възнамеряваха да пуснат котва тук.

— Доспехите ти?

— Няма време.

Разбира се, Пътника не показваше страх, но Ереко бе разтревожен. Воини, които пораждаха такъв страх, едва ли бяха глупаци. Щяха да вземат лъковете си, ако имаха такива. Докато вървяха, той се отклони, за да вземе копието си.

— Два кораба — промърмори Ереко, когато стигнаха брега.

Бегло подобие на усмивка разтегна устните на Пътника.

— Добре тогава. Левия или десния?

Ереко разгледа двата ниски, тесни кораба. Палубите им гъмжаха от хора.

— Десния, струва ми се.