Зимата на света [bg]

— Колко е билетът?

— Три лири и петнайсет шилинга.

Лойд бе вдигнал вежди. Сумата бе повече от това, което би могъл да има един безработен миньор.

Лени обаче добави:

— Но Независимата лейбъристка партия плаща моя билет, а комунистите — билета на Дейв.

Сигурно бяха излъгали за възрастта си.

— Какво правите, щом се окажете в Париж? — бе го запитал Лойд. — Ще бъдем посрещнати от френските комунисти на „Гар дю нор“. — Лени произнесе думите като гейр дъ норд. Не знаеше и думица френски. — Оттам ще ни съпроводят до испанската граница. Лойд отложи собственото си заминаване. Обясняваше, че иска да смекчи притесненията на родителите си, но истината бе, че не искаше да се откаже от Дейзи. Все още си мечтаеше как тя отхвърля Бой. Безнадеждна история — тя дори не отговаряше на писмата му — но не можеше да се откаже. Междувременно Великобритания, Франция и САЩ сключиха с Германия и Италия споразумение за ненамеса в Испания, тоест — нито една от изброените държави не биваше да доставя оръжие на която и да е от страните във войната. Това ядосваше Лойд — нали все пак демокрациите трябва да подкрепят избраното правителство? По-лошото бе, че Германия и Италия нарушаваха споразумението непрекъснато — както майката на Лойд и чичо Били посочваха на многото посветени на Испания митинги в страната тази есен. Граф Фицхърбърт, отговорният министър в кабинета, решително защитаваше политиката му и заяви, че испанското правителство не бива да бъде въоръжавано, тъй като има опасност то да стане комунистическо. Но, както Етел бе обяснила в една унищожителна реч, това бе самоизпълняващо се предсказание. Единствената желаеща да подкрепи правителството на Испания държава беше Съветският съюз; естествено е испанците да гравитират към единствената страна в света, която им помага.

Истината обаче бе, че според консерваторите

Испания е избрала опасно ляво правителство. Хора като Фицхърбърт нямаше да скърбят, ако то бъде съборено по насилствен начин и заменено от екстремисти от дясното крило. Лойд направо кипеше от безсилен гняв.

Тогава се появи и шансът да се бори с фашизма у дома. — Смехотворно е — обобщи седмица по-рано Бърни, след като обявиха похода. — Столичната полиция трябва да ги застави да променят маршрута. Разбира се, те имат правото да проведат шествие; но не и в Степни. Полицията обаче бе заявила, че не може да се меси в една напълно законна демонстрация. Бърни, Етел и кметовете на осем от общините на Лондон образуваха делегация и помолиха вътрешния министър сър Джой Саймън да забрани манифестацията или поне да я отклони; и той заяви, че няма право да действа. Въпросът какво да се прави по-нататък раздели Лейбъристката партия, еврейската община и семейство Уилямс. Еврейският народен съвет против фашизма и антисемитизма, основан преди три месеца от Бърни и други хора, беше отправил призив за масова контрадемонстрация, която да не допусне фашистите по еврейските улици. Лозунгът им бе испанската фраза No pasaran — „Няма да минат“; бойният възглас на антифашистките бранители на Мадрид. Съветът бе малка организация с грандиозно име — помещаваше се в две стаи на горния етаж на сграда на улица „Търговска“, а собствеността му се свеждаше до циклостил Гещетнер и две стари пишещи машини. Подкрепата за тях в Ийст Енд обаче беше огромна — за четиридесет и осем часа бяха събрали невероятните сто хиляди подписа под петицията за забрана на демонстрацията. Правителството не направи нищо. Само една голяма политическа партия подкрепи контрамитинга — комунистите. И периферната Независима лейбъристка партия, в която членуваше Лени, подкрепи протеста. Останалите партии бяха против него.