Тайната на забранената книга [bg]

Сега разбирах какво трябва да са й коствали тези думи.

Ако знаех какво има по улиците на Дъблин, дебнещо и пълзящо, щях ли да позволя на някого, когото обичам, да дойде тук и да ме види?

Никога. Щях да лъжа най-безсрамно, за да държа всички настрана.

Ако имах по-малка сестра, която да е единствената ми кръвна роднина и която беше на сигурно място у дома, щях ли да й кажа за някое от тези неща и да рискувам да я въвлека в рискова ситуация? Не. Щях да направя точно същото като Алина — да я предпазвам до последния си дъх. Да я запазя щастлива и цяла, доколкото мога.

Винаги съм вземала пример от сестра ми, но сега я оценявах на изцяло ново ниво. Трябваше да бъда някъде, където знаех, че е била. На място, където е оставила отпечатъка си, а апартаментът й не беше достатъчен. Освен аромата на праскови и на парфюма й, друго нищо не усетих, не получих много силно усещане за нея там, сякаш тя не беше прекарвала много време в него, освен когато говореше с мен по телефона или спеше. Не я бях усетила истински и в района на колежа, но се сещах за едно място, където знаех, че ще я усетя силно.

Трябваше да ида там, където е била преследвана и заловена, четири часа след като ми се беше обадила. Трябваше да се изправя пред последната ужасна мъка и да застана на същото място върху павираната улица, на което сестра ми беше поела последния си дъх и беше затворила очи завинаги.

Ужасно, бихте казали. Но я вие изгубете сестра и открийте, че сте осиновени, и да видим какво ще искате да направите. Не ме обвинявайте, че съм ужасна, когато съм просто продукт на култура, в която всеки заравя костите на тези, които обича в красиви, излъскани цветни градини, за да ги държи наблизо и да говори с тях, когато се чувства загрижен или депресиран! Това е ужасно. Да не казвам странно. Кучетата също заравят кокали.