Тайната на забранената книга [bg]

— О, за бога, Баронс — избухнах аз, ритайки диво във въздуха, — стига вече! Защо не млъкнеш и не ми подадеш чантата?

Баронс погледна надолу към копието, което се подаваше наполовина от чантата ми и отскубна топката станиол от смъртоносния му връх. После се наведе напред, право в лицето ми. От толкова близо виждах колко ми е бесен. Ъгълчетата на устните му и ръбовете на ноздрите му бяха бели, а тъмните му очи горяха от гняв.

— Никога не се разделяй с това нещо отново! Разбираш ли ме, госпожице Лейн? Ще ядеш с него, ще се къпеш с него, ще спиш с него, ще се чукаш с него.

Отворих уста да му кажа, че нямам с кого да правя последното в момента, че никога не го наричам така и че не се радвам, че той го нарича така, когато перспективата ми рязко се смени. Не съм сигурна дали Сивият мъж започна да се движи, преди Баронс да го намушка в корема, или след това, но нещо мокро внезапно ме опръска и нещото пусна косата ми. Паднах на колене с лице към тротоара.

Сивият мъж се свлече до мен. Мигновено се отдръпнах назад на ръце и колене. От дълбока рана на корема му се процеждаше същото сиво-зеленикаво нещо, което с погнуса открих, че е по блузата ми, по полата и по голите ми крака. Ънсийли погледна от Баронс към копието — наполовина обвито в това, което беше моята любима чанта и можеше още да е, ако не беше слузта, която капеше от нея — а очите му блестяха от неверие, омраза и ярост.

Яростта му беше към Баронс, но то изви глава и последните му думи бяха изречени към мен.

— Лорд Господарят се върна, тъпа кучко, и ще направи с теб същото, което направи с последната красива Шийте зрящ. Ще ти се иска да си умряла в ръцете ми. Ще се молиш за смърт по същия начин, по който и тя.

След няколко мига Баронс ми върна чантата и въпреки че знаех, че то вече е мъртво, издърпах копието и го намушках отново.