Тайната на забранената книга [bg]

Снощи, когато ми трябваше карта, бях отишла като автомат на първото място, където си спомнях, че бях видяла изложени. Не ми беше хрумнало, че Баронс може да има в книжарницата. Чак на третия етаж открих голяма колекция от атласи и карти, събрах около дузина и ги отмъкнах до любимия ми диван, за да започна отново търсенето си.

Това, което открих, ме шокира и ужаси. Мрачната зона, граничеща с магазина на Баронс, не беше единствената част от Дъблин, която липсваше. Имаше още два района, които бяха съществували на картите в предишни години, но вече не съществуваха на нито една от тях. Бяха значително по-малки и в предградията, но за мен нямаше съмнение, че бяха зони, които също бяха нападнати от Сенки.

Изсмукващите живота Ънсийли се разпростираха като рак. Дори не можех да си представя как са стигнали чак до тези почти провинциални райони, но пък не можех и да си представя как са се появили тук в града. Може би някой ги беше транспортирал от едно място на друго, без да знае, като хлебарки в кашон. Или може би… хрумна ми ужасяваща мисъл… дали това не беше основата на примирието с паразитите? Дали ги прехвърляше на ново място за хранене, в замяна на безопасно преминаване? Бяха ли достатъчно съзнателни, за да сключат и поддържат сделки? Къде бяха Сенките през деня? Какви тъмни места бяха намерили? Колко малки можеха да бъдат в покой, ако нямаха истинска материя? Дали сто от тях можеха да пътуват в кибритена кутия? Поклатих глава. Не можех да мисля за ужаса от разпростирането на Сенките точно сега. Алина ми беше оставила следа. Най-после бях успяла да се препъна в нея и можех да мисля единствено как да намеря това, което тя беше искала да открия.

Положих ламинираните карти на града на масата пред мен една до друга и ги гледах дълго. Картата отдясно беше нова, тази отляво беше издадена преди седем години.

Сегашната Колинс Стрийт беше през една пряка и вървеше успоредно на Ларкспър Лейн. На картата отпреди седем години имаше осемнайсет градски улици между тях.

Поклатих глава, свих рамене и изсумтях едновременно — това беше експлозивно изражение на пълното ми объркване и страх. Беше ужасно. Някой знаеше ли? Бяхме ли Баронс и аз — а само Бог знаеше какво наистина беше Баронс, аз със сигурност не знаех — единствените двама, които имаха някаква представа, че такива неща се случват?

„Истината е, че твоят свят отива по дяволите със страшна скорост“ — беше казал Баронс. Припомняйки си думите му, аз долових нещо, което бях пропуснала преди. Беше казал „твоят“ свят. Не „нашият“ свят. Моят. Не беше ли също и негов свят?

Както винаги, имах милиони въпроси, нямаше на кого да се доверя, нито пък място, на което да отида. Можех да продължа единствено напред. Пътят назад беше завинаги залостен за мен.

Откъснах страница от дневника ми — бяха останали само четири празни — наложих я върху ламинираната карта и проследих пътя си пряка след пряка, надрасквайки имената на улиците. Самата карта беше твърде издута, за да я нося. Исках ръцете ми да бъдат свободни. ЛаРу беше в края на зигзагообразен път, грубо на около четиринайсет преки навътре в Мрачната зона. Самата улица беше дълга едва две преки — една от онези кратки улички, които свързват два главни пътя близо до много кръстовища с пет кьошета.