Тайната на забранената книга [bg]

Нямате представа колко е важно това, колко дълбоко успокоително е, докато не го изгубите. През целия ми досегашен живот имах топло защитно одеяло, увито около мен, изплетено от лели и чичовци, поръбено от първи, втори и трети братовчеди, ореснено от баби и дядовци, прабаби и прадядовци.

Това одеяло току-що беше паднало от раменете ми. Беше ми студено, бях загубена и сама.

О’Конър ме беше нарекла старата жена. Беше казала, че имам тяхната кожа и техните очи. Беше споменала едно име. Странно име — Патрона. Бях ли О’Конър? Имах ли роднини някъде в Ирландия? Защо не са ме задържали? Защо с Алина сме били дадени? Къде ни бяха взели мама и тате? Кога? И как всички мои приказливи, клюкарстващи лели, чичовци, баби и дядовци бяха запазили такава конспирация в тайна? Никой от тях никога не се изпусна. Колко малки сме били, когато сме били осиновени? Сигурно съм била наскоро родена, защото нямах спомени за друг живот, нито пък Алина беше споменавала нещо. При положение че беше с две години по-голяма от мен, беше естествено тя да е тази с анахроничните спомени. Или спомените й от друг живот и от друго място просто се бяха размили в нашия нов живот и се бяха слели без следа през времето?

„Аз съм осиновена.“ Мисълта ме завъртя като дърво без корени в бясно торнадо и това не беше най-лошото.

Частта, която наистина болеше, която беше впила зъбите си в мен и не пускаше, беше, че единственият човек, с когото със сигурност знаех, че имам връзка, беше мъртъв. Сестра ми. Алина. Тя беше единствената ми кръвна роднина на света, а вече я нямаше.

Порази ме ужасяваща мисъл. Дали е знаела? Дали беше разбрала, че сме осиновени, но не ми беше казала? И дали това е имала предвид с думите: „Има толкова неща, които трябваше да ти кажа“?

Дали е била тук, в Дъблин, като мен сега и се е чувствала толкова объркана и изолирана?

— О, боже! — казах, а сълзите ми преминаха в тръпки и болезнени хлипове. Плаках за мен, за сестра ми, за неща, които дори не можех да изразя с думи и може би никога нямаше да мога да обясня. Но се чувствах все едно преди съм вървяла на краката си, сега знаех само как да пълзя. И не бях сигурна колко време ще ми отнеме, за да се вдигна и да възстановя равновесието си, но подозирах, че когато го направех, никога нямаше да вървя по същия начин.

Не знам колко време седях там и плаках, но накрая главата ми пулсираше твърде силно, за да продължа.