Тайната на забранената книга [bg]

Бях в шести клас, когато научих за неща като кафяви и сини очи, за рецесивни и доминантни гени и за това какви родители какви бебета правят. После се бях прибрала у дома вечерта и бях огледала наистина внимателно мама и тате. Не казах нищо, защото Алина имаше зелени очи точно като мен и очевидно бяхме семейство. Винаги съм била като щраус. Ако мога да си заровя главата достатъчно дълбоко в пясъка, за да не виждам това, което се взира в мен, тогава и то не може да ме види и независимо как хората се опитват да го разглеждат, за мен това, което възприемах, беше самата действителност. То е това, в което избираш да вярваш, което те прави личността, която си. Преди единайсет години избрах да съм щастлива дъщеря в щастливо семейство. Избрах да се впиша, да принадлежа, да се чувствам в безопасност и обичана чак до дълбоките ми, силни и горди южняшки корени. Избрах да вярвам, че ДНК теорията е грешна. Избрах да вярвам, че учителите невинаги знаят за какво говорят, а учените може никога да не разберат всичко, което можеше да се научи за сложността на човешката физиология. Никога не го обсъдих с никого. Не се наложи. Знаех какво мислех и беше достатъчно. Едва изкарах тройка в гимназията по наука и повече никога не се записах в курс по биология.

— Татко, осиновена ли съм? — попитах.

В другия край на линията се чу тиха експлозия на въздух, сякаш някой беше ударил Джак Лейн в корема с бейзболна бухалка.

„Кажи «не», тате! Кажи «не», тате! Кажи «не»!“

Мълчанието се проточи.

Стиснах очи, за да спра изгарящите сълзи.

— Моля те, кажи нещо!

Последва още едно дълго, ужасно мълчание, прекъсвано от дълбоки въздишки.

— Мак, не мога да оставя майка ти точно сега. Тя не трябва да остава сама. Твърде е нестабилна и натъпкана с лекарства. След като ти замина за Дъблин тя… ами тя просто… се разпадна. Най-доброто, което можеш да направиш за всички нас точно сега, е да се върнеш у дома. Сега. Тази вечер. — Той спря, после каза внимателно. — Бебче, ти си наша дъщеря във всеки един смисъл.

— Нима? — Гласът ми беше писклив. — Като по рождение? И в този смисъл ли съм ваша дъщеря, тате? — отворих очи, но те не искаха да се фокусират както трябва.

— Престани, Мак! Не знам откъде ти дойде наум това. Какво правиш? Защо вадиш нещо такова сега? Ела си у дома!

— Няма значение откъде е дошло. Има значение къде отива. Кажи ми, че двете с Алина не сме осиновени, тате! — настоях. — Кажи ми това! Кажи го! Просто кажи думите и ще приключим разговора! Само това трябва да кажеш. Алина и аз не сме осиновени. Кажи го! Освен, ако не можеш.

Последва още едно от онези ужасни, ужасни мълчания. После той каза:

— Мак, бебче, ние те обичаме. Ела си у дома! — Дълбокият му, обикновено силен баритон се пречупи на последната дума. Той прочисти гърло, а когато отново заговори, използваше контролирания си, адвокатски глас, който изразяваше години опит, съчетан с дълбокото уверение, че можеш да му се довериш, че той знае какво е най-добро. Спокоен, уверен, властен, подкрепен от сто осемдесет и осем сантиметрова фигура на самоуверен, силен южняк, преди този глас ми действаше. — Виж, ще ти резервирам полет още щом затворим, Мак. Не искам да правиш или да мислиш за нищо. Дори не се отписвай! Аз ще се погрижа за всяка сметка, която имаш, по телефона. Чуваш ли ме? Ще ти се обадя и ще ти кажа с кой полет летиш. Събирай багажа и тръгвай! Чуваш ли ме?