Тайната на забранената книга [bg]

Поиграх си с телефонния кабел, с надеждата той да се измори, но накрая вече не можех да чакам. Нямаше да стигна до никъде така.

— Татко, може ли да говоря с мама? — прекъснах го.

Получих готовия му отговор: Тя спеше и той не искаше да я безпокои, защото рядко правела нещо, освен да се мята и върти, въпреки всички лекарства, които взимала, лекарят казал, че само времето и почивката ще й помогнат да се оправи, а тате искал жена му да се върне, не съм ли искала майка си? Затова трябвало да я оставим да почива.

— Имам нужда да говоря с мама — настоях.

Не можех да го помръдна. Мисля, че съм наследила упоритостта си от него. И двамата забиваме пети и пускаме корени, ако някой се опита да ни побутне.

— Има ли й нещо, което не ми казваш? — попитах.

Той въздъхна толкова тъжно и дълбоко изтощено, че внезапно осъзнах, че ако в момента го виждах, щеше да изглежда остарял с десет години за двете седмици, откакто заминах.

— Малко не е на себе си от скръб, Мак. Обвинява себе си за станалото с Алина и не мога да изляза на глава с нея — каза той.

— Как би могла да обвинява себе си за смъртта на Алина? — възкликнах.

— Защото й позволи да отиде в Ирландия на първо място — каза той уморено и можех да си представя, че това е разговор, който беше водил с нея десетки пъти без никакъв напредък. Може би бях наследила упоритостта си и от двете страни. Мама също забива пети.

— Това е нелепо! Все едно да кажеш, че ако реша да взема такси и таксито катастрофира, ще сте виновни вие. Изборът да взема такси е мой. Ти не си могъл да знаеш, че нещо ще се обърка, нито пък мама.

— Освен ако някой не ни е предупредил — каза го с толкова тих глас, че едва не го изпуснах, а после не бях сигурна, че съм чула правилно.

— Моля? — изръсих. — Какво каза? Някой ви е казал да не пускате Алина да иде в Ирландия? О, тате, хората винаги са черногледи. Всички стават пророци, като погледнат назад. Не може да ги слушаш — въпреки че обичах Ашфорд, в града имаше достатъчно интриганти и просто си представях как някои от по-любопитните и по-малко мили жители на града клюкарстват в бакалията, и то не тихо, когато родителите ми минават покрай тях. Казвайки неща като: „Е, какво са очаквали? Да пратят дъщеря си на шест хиляди и петстотин километра съвсем сама!“.

Сякаш му беше подадена реплика, тате каза: