Всичко от начало [bg]

— Кстаска поправя нещо по кораба — отвърна Табита.

Той кимна.

— Чудесно. Тя е страхотна в тези неща.

Събу й панталоните.

Табита изрита обувките си и прегърна тънката талия на Могул.

В главата й се въртеше някаква мисъл, нещо озадачаващо. Нещо, свързано с последните му думи. Не обърна внимание. Притегли го към койката и легна до него, прегърна го, разкопча панталона му. Пресегна се нагоре и изхлузи ризата от раменете му.

Той имаше женски гърди. Съвсем плоски, незабележими, когато легна по гръб, за да му събуе панталона, но все пак женски гърди. Значи наистина бяха еднакви, тези Близнаци. Колко странно, каза си Табита.

Тя го пусна, отдръпна се назад и застава на колене върху койката.

— Ти си Саския.

Смъкна му гащетата.

Наистина беше.

Изглеждаше стъписана.

— Мислех, че знаеш — промълви тя. — Аз съм той и той съм аз.

После бледо, отчаяно се усмихна.

В главата на Табита се възцари хаос.

— Точно кой от двамата си?

— Аз съм аз — отвърна Саския. — Наистина съм аз.

Табита потръпна. Саския понечи да я хване за ръка, но тя се отскубна.

— Какво сте вие, по дяволите? Как може да сте близнаци, абсолютно еднакви близнаци?

— Не сме — възрази Саския. — Не сме близнаци.

Табита конвулсивно грабна тениската си и я навлече. Саския сякаш понечи да я спре, но после колебливо се отпусна обратно.

Табита седна по турски на койката. Светлините отново помръкнаха за миг, после заблестяха с пълна сила.

— Обясни ми — каза тя.

Изгубила предишното си спокойствие и изящество, Саския неловко се размърда.

— Ами, сега сме, но не бяхме — отвърна тя.

Табита ядосано изсумтя.

— А какво бяхте, по дяволите…

— Царици — промълви Саския. И облиза устни с върха на езика си. — Ние сме единствените, които оцеляхме.

Тя отново се пресегна към Табита, да стисне ръката й, да бъде стисната за ръката, и Табита я стисна.

— Бяхме експеримент — поясни Саския. — Сюзън, Ториъл и Зидрих се… изчерпаха. Ние избягахме. Бяхме спасени. Иначе нямахме никакъв шанс.

Табита можеше да усети туптенето на сърцето на другата жена — твърдо и решително.

— Не знаехме нищо — продължи Саския, — за… другите хора. За системата. Никога не сме били разделени. — Тя потърка носа си и направи гримаса. Лицето й изведнъж стана грозно, като слепец, който няма представа как да контролира изражението си. — Трябва да се махна от него.

— Защо?

Саския се изправи и впери очи в лицето й.

— За да съм аз! За да мога… — Тя апатично въздъхна. — Той те желае — добави близначката и притисна длан към гърдите й.

Табита усети, че желанието й се изпарява.

— Затова ли дойде тук?

— Той не трябва да те има.