Всичко от начало [bg]

Дните се точеха. Субективни дни, което не ги правеше по-малко скучни в това поразено от амнезия пространство, забравило къде би трябвало да се намира всичко. Табита се отегчи да ремонтира кораба. Искаше й се да надзърне в трюма, да види онзи така наречен „чувал със злато“, но трюмът никога не оставаше празен. Кстаска можеше да се рее навън, но останалите нямаше, къде другаде да отидат.

Близнаците бяха започнали да рисуват огромен стенопис в трюма. Идеята бе главно на Саския. Табита вече почти винаги можеше да ги различава, макар и само по поведението им. Сестрата беше импулсивна, капризна, склонна на неочаквани промени на настроението. Винаги искаше нещо. Винаги бе гладна. Рисуваше с големи, отчаяни мазки, които постепенно ставаха все по-малки, докато накрая се озова на колене, изплезила език от напрежение, да оцветява отделните венчелистчета на цветчетата в урната на гробницата в долния десен ъгъл.

Могул беше по-резервиран. Можеше да се държи арогантно, благосклонно или просто мълчаливо да наблюдава другите. Докато сестра му се трудеше, той се спусна от стълбата и приклещи в ъгъла Табита, дошла да вземе резервни части.

— Казваш, че полицията не може да ни проследи тук, така ли, капитане?

— Да — отвърна тя, докато търсеше в шкафа омниполярен кабел за антена. Успя да открие само уплътнителни гумички.

— Дори еладелдийците ли?

Беше сигурна, че някъде е имала резервен кабел. Беше сигурна, че го е виждала същата сутрин. Табита нетърпеливо изхвърли навън всички уплътнители. Те бавно заподскачаха по пода и се затъркаляха наоколо.

— Дори те.

Пропълзя в шкафа и затършува в дъното. Усещаше впития в задника й поглед на Могул. „Мисли какво вършиш, Джут“, напомни си тя. За миг дори забрави какво търси.

— Ами капеланите?

Победена, Табита излезе навън.

— Хм, виж — като изтупваше ръце от праха, заговори тя, — капеланите…

Вдигна поглед и срещна очите му. Те я поглъщаха с безкрайна нежност. Усети, че лицето й пламва.