Всичко от начало [bg]

За да я заговори, искаше да каже. Табита я разбра и знаеше, че херувимът е разбрал, че е разбрала. Онези неумолими малки очи, напомнящи стопове, можеха да са необичайно красноречиви. Но защо Близнаците, зачуди се тя.

— Близнаците са хора, нали? — попита Кстаска, сякаш проверяваше реакцията й. След като Табита не отговори, тя продължи: — Не би дошла при мен, за да споделиш човешки проблем.

Сърцето на Табита се разтуптя. Не знаеше дали от гняв, или от страх.

— Не мога да стигна до него — каза тя. — Никога не съм… — Дълбоко си пое дъх. — Би ли ми показала?

Кстаска се претърколи по корем. — Дай да хвърля един поглед.

— Просто ми покажи — помоли Табита.

— Прекалено голяма си, за да го видиш.

Без да каже нищо повече, херувимът се отдалечи и влезе в кораба. След малко отново се появи с опашка, снабдена с някаква микрорешетъчна сонда. Не отиде да се посъветва с нея, а заплува направо към контролния панел.

— Алис, би ли отворила…

Но корабът вече го беше направил. Кстаска размаха напомнящата си на попова лъжичка опашка и изчезна вътре.

Раздразнена, Табита се спусна надолу да наблюдава.

Кстаска имаше право. Отворът не бе пригоден за нещо, по-голямо от ремонтен робот Г7. Тя безнадеждно пъхна глава в люка и в продължение на няколко минути се вглежда в толкова черно пространство, — че не виждаше дори къде е херувимът. После проблесна безшумно вибриращо синьо сияние и се очерта изгърбен дребничък силует. Приличаше на животно, лешояд, разкъсващ вътрешностите на нейния кораб, като някой от космическите плъхоброненосци от Палерния.

Синьото сияние угасна. През визьора на шлема си Табита усети разтърсващото зъбите вибриране на кристалната сонда.

Не можеше да направи нищо.

— Оставям всичко в твои ръце — каза тя.

Не получи отговор.

Замислена, Табита се върна вътре през десния шлюз на кърмата. Марко и другите пееха в трюма.

Могул бе в нейната каюта.

След миг на шок и гняв, тя хвърли шлема си на койката.

— Какво правиш тук? — попита Табита, докато си сваляше ръкавиците.

Акробатът величествено се плъзна към нея и с необичайна смиреност разпери ръце, сякаш се предаваше. В дланите му нямаше нищо.

— Табита… — започна той.

Тесните му устни бяха разтворени, тежките му очи гледаха умолително. Стоеше изправен на пръсти, копнеещ да се приближи, ала запазваше дистанция.

— Не съм ти позволявала да влизаш тук — безизразно каза тя.

Не го изгони. Дори за собствените й уши гласът й звучеше фалшиво. Чуваше лъжата, чуваше се да отрича онова, което насищаше въздуха в каютата, в оставащото помежду им пространство. Табита разкопча скафандъра си. Пръстите й трепереха.