Деца от кръв и кости [bg]

Стомахът ми се преобръща, когато гюле преминава през палубата на съседен кораб. Виковете на ранените ехтят в ушите ми като разбито стъкло. Вонята на кръв се носи във въздуха и ми припомня думи на Зели. В деня, когато влязохме в Ибейджи, тя бе усетила вкуса на смъртта.

Днес аз също го усещам.

— Идват! — изревава Тзеин, сочейки през дима.

Приближава друг кораб, екипажът е задъхан, с копия в ръце.

Небеса…

Ще се качат на борда ни.

Ще пренесат битката тук!

— Амари, заеми се с гребците! — вика Тзеин. — Помогни ми да ръководя битката!

Той се втурва като истински безстрашен капитан, но вижда парализата в краката ми. Дробовете ми се мъчат да поемат въздух — защо не помня как да дишам?

Обучавала си се за това. Корабът наближава и аз стискам меча си. Губила си кръв за това.

Но когато хората от екипажа на неприятелския кораб скачат на борда, годините принудителни уроци замръзват на връхчетата на пръстите ми. Опитвам да извадя меча си, но ръцете ми само треперят. Удряй, Амари! Гласът на баща ми гърми в ушите ми, врязвайки се дълбоко в белега на гърба ми. Вдигни меча си, Амари. Нападай, Амари. Бий се, Амари.

— Не мога — прошепвам аз.

След всичките тези години все още не мога да го направя. Нищо не се е променило. Не мога да помръдна. Не мога да се бия.

Мога само да стоя неподвижно.

Защо съм тук? Какво си мислех, в името на небесата? Можех да оставя онзи свитък на мястото му и да се върна в покоите си. Все още можех да скърбя за смъртта на Бинта в стаята си. Но направих този избор, едно съдбовно решение, което изглеждаше толкова правилно. Мислех, че мога да отмъстя за скъпата си приятелка.