Републиката на крадците [bg]

— Като моето — каза Джийн.

— Именно. А второто, което трябва да разбереш, е, че магическият талант няма отношение към наследствеността. Не може да се повтаря в действителност. Много десетилетия на будеща съжаление намеса в личния живот на маговете направи това пределно ясно.

— И как постъпвате с ненадарените си деца, които сте родили? — попита Джийн.

— Треперим над тях и ги отглеждаме, идиот такъв. В крайна сметка повечето остават да работят за нас в Картейн или някъде другаде. Какво си мислеше, че ги правим? Че ги горим на клади?

— Забравѝ, че те попитах.

— А надарените деца? — попита Локи. — Те откъде се появяват, щом не растат у дома?

— Опитният маг усеща самородния талант — каза Търпение. — Обикновено се залавяме с тях още докато са много малки. Довеждат ги в Картейн и ги отглеждаме в нашето уникално общество. Понякога първоначалните им спомени биват потиснати за тяхно собствено удобство.

— Не и при Соколаря — обади се Локи. — Ти каза, че е твоя плът и кръв.

— Да.

— А това, че той притежава силата… Колко често се случва?

— Той е петият за четиристотин години.

— Баща му маг ли беше?

— Беше главен градинар — тихо каза Търпение. — Удави се в Амател шест месеца след раждането на сина си.

— Съжалявам.

— Разбира се, че не съжаляваш. — Търпение леко размърда пръсти и чашата ѝ за чай изчезна. — Сигурно щях да полудея, ако не беше Соколаря. Той ми послужи за утеха. Станахме много близки — аз и малкият ми син. Заедно проучвахме талантите му. В крайна сметка обаче ако един маг има за родител маг, това по-скоро е проклятие, отколкото благословия.

— И защо? — попита Джийн.

— Ти цял живот си Джийн Танен. Така са те наричали майка ти и баща ти, когато си проговорил. Това е издълбано в душата ти. Приятелят ти също има червено име, но за свой огромен късмет, още в ранна възраст попада на сиво име. Нарича се Локи Ламора, ала дълбоко в душата си, когато мисли за себе си, мисли с друго име.

Локи леко се усмихна и загриза един сухар.

— Първата самоличност, която приемем и разпознаем като наша, е това, което се случва с червеното име. Тогава, когато надраснем голите инстинкти на детството и открием, че съществуваме съзнателно и отделно от всичко около нас. В голямата си част ние получаваме червените имена от родителите си, които ги шепнат безспирно, докато не се научим да ги повтаряме и в собствените си мисли.

— Хм — каза Локи и миг по-късно изплю някакви трохи. — Свети крепки! Ти знаеш истинското име на Соколаря, защото ти си му го дала!

— Опитах се да избегна това — каза Търпение. — О, наистина се опитах. Но само се залъгвах. Не може да обичаш едно бебе и да не му дадеш име. Ако мъжът ми не беше умрял, щеше да даде на Соколаря тайно име. Това беше процедурата… Можеше да се намесят и други магове, щяха да се намесят, ако не ги бях измамила. Но аз не бях на себе си. Толкова силна беше нуждата ми да запазя личната си връзка с момчето ми, че накрая… Накрая му дадох име.