Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Нат го погледна и очите му се проясниха за секунда.
— Винаги съм мечтал… да яздя в битка… с теб.
Долархайд превъзмогна мъката, която му пречеше да говори и изрече онова, което трябваше да каже много отдавна.
— Винаги съм мечтал да имам син като теб.
Нат се втренчи изумен в него, сякаш не вярваше, че това не е сън. Долархайд пое ръката му и я стисна. Усети дланта на Нат също да стиска с последните му останали сили. Долархайд задържа погледа на осиновеното си дете и с усилие на волята се опита да му покаже, че думите му са самата истина.
Нат му се усмихна. Най-сетне в очите на Нат имаше само покой, като че ли този миг на свързване бе единственото, което някога е искал.
— Върви… да намериш Пърси… — прошепна Нат и затвори очи.
Долархайд продължи да държи в ръце тялото на Нат. Не можеше да го пусне. Не беше сигурен защо сърцето му бие още. Знаеше, че част от него умря заедно с Нат.
Около Полковника битката продължаваше, но звуците сякаш идваха много отдалеч. Той бдеше над Нат и външният свят едва го докосваше… Накрая усети, че душата на Нат е напуснала бойното поле и този свят на болка и тъга.
Док стоеше до него, с лице, изпълнено със съчувствие, единственото, което можеше да предложи, защото за рана като тази на Нат помощ няма.
Зад Док се виждаше Черен нож с воините си. Черен нож вдигна ръка към небето, отдавайки последна почит на душата на Нат.
По лицето на нантан-а се четеше скръб и съчувствие към загубата на Долархайд. Полковника не бе виждал подобни емоции по лицето на индианец, а и да беше ги видял, надали щеше да ги разпознае.
И апачите обичат децата си. Долархайд бавно, но сигурно разбра какво най-сетне е довело вожда на апачите на бойното поле… и какво значи това.
Той внимателно постави главата на Нат на земята и стана. Черен нож му предложи пушката си. Долархайд я пое с кимване. Качиха се на конете и тръгнаха на война.
Този път човеците щяха наистина да се бият рамо до рамо. Извънземните не бяха неуязвими.
За да спечелим, трябва просто да сме заедно.
18
Ела водеше освободените пленници към входа на тунела. Най-сетне в дъното се показа дневна светлина. Да накара толкова много объркани хора да се движат в една посока й отне повече време от предвиденото. Тя хвърли поглед през рамо, макар да не долавяше присъствието на преследвачи, нито пък това на Джейк.
— Трябва да продължим — повтори тя, за да го напомни както на себе си, така и на останалите. Беше дала дума на човеците, които се биеха и загиваха в каньона, че пленниците ще бъдат освободени, и нямаше да се отметне. Но това не беше последната й мисия тук…
Този път шериф Тагарт погледна към нея и в очите му проблесна мисъл.
— Познавам ли те?
— Да, шерифе — тя се усмихна окуражаващо, — познаваш ме. Емет те чака. Внукът ти.
Този път в очите на Тагарт се появи дори загриженост.
— Емет… Къде е Емет?
Ела улови погледа му и поиска умът му да продължи да си спомня — да си спомни кой е, какво прави, да си спомни дълга си…
— Трябва да изведеш всички на светло, разбираш ли?
В безопасност… спомни си дълга си… да ги пазиш…
Тагарт кимна, този път с истинско разбиране. Тя отстъпи встрани и той започна да действа, заемайки мястото й на водач. Всички тръгнаха към изхода, привлечени от истинското значение на израза „светлина в края на тунела“…
Джейк най-после довърши второто от двете извънземни и си позволи да въздъхне облекчено. Много по-трудни бяха за убиване, когато не ги хванеш неподготвени. Демоните бяха бързи като хлебарки и сееха смърт с лъчевите си оръжия. Тъкмо започна да си мисли, че собствените им оръжия ги пазят по-добре отколкото неговото, когато успя с късмет да открие някои от уязвимите им места. Още по-голям късмет бе това, че те не успяха да уцелят нито едно от неговите — още си спомняше какво направи оръжието с Долан.
Схватката с демоните бе отвела Джейк в главната зала. Той се огледа и ослуша, но не видя нищо. Оръжието пак се затвори, сякаш беше в безопасност… но той вече знаеше, че не може да му вярва напълно.
Тази зала можеше да побере половин Абсолюшън. Джейк не беше сигурен, че всички демони са навън. Облаците пара, каквото и да представляваха, скриваха голяма част от пространството.