![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Но той видя и решимостта й — никога да не се предава, никога да не губи разсъдъка си, да не губи душата си…
Джейк се изправи и кимна. Няма връщане назад. Той се концентрира върху това, което им предстои.
— Насам!
Двамата продължиха по тунела, който скоро се отвори в огромната подземна пещера. Джейк усети вълните суха жега, които ги обляха, видя странните облаци, а серни изпарения от дупките пълнеха пространството с мъгла, която скриваше от очите им демоните, ако изобщо имаше вътре още от тях.
Преди да стигнат до самия край на тунела, се натъкнаха на странична пещера, отделена от главната част от каменна стена. Джейк спря на входа й.
Намерихме ги!
Пленниците, отвлечени от машините, бяха там — всички, без онези използвани за експерименти или за храна.
Джейк изруга полугласно. На пръв поглед затворниците изглеждаха като обесени — с опънати шии, с изцъклени очи, с тела, увиснали от тавана на същите въжета, които ги бяха издърпали в търбусите на летящите машини. Но след това видя, че краката им още опират в земята.
Още не са мъртви, като че ли… Не са мъртви!
В главата му нахлу спомен — неспособен да говори, да се движи, да прави каквото и да било освен да гледа в…
— Джейк! — Ела го хвана за ръката. — Не гледай към светлината. Само към хората. Да ги освободим… бързо.
Той кимна, без да разбира какво има предвид Ела, но се подчини.
Времето ни е враг, колкото и извънземните.
Ела се запъти към другия край на пещерата, за да провери дали нещо нечовешко няма да ги изненада, а Джейк тръгна към най-близките пленници.
Металните паячни пръсти, отнели затворниците от близките им, още ги държаха в отвратителни прегръдки. Джейк едва се сдържа да не извърне глава. Насили се да гледа лицата им, докато ги освобождава от металната хватка, и да не обръща внимание на очите им, отразяващи светлината като стъклени топчета…
Джейк тръгна от жертва на жертва. Видя Мария, жената на Док… Пърси Долархайд… шериф Тагарт, Чарли Лайл, мъже от бандата си… а сред тях още тридесетина непознати — жители на града и апачи, мъже, жени, деца. Нацели ритъма и започна да откопчава бързо хората от стиснатите студени метални пръсти.
Но освободени от веригите си, пленниците не се оживиха. Те продължаваха да стоят апатично, ококорени срещу светлината. Джейк се опита да не мисли за нея, да не се пита какво виждат… Не гледай нагоре. Ела го предупреди за светлината. Знаеше как да им помогне, какво да прави… Не гледай! Няма значение какво виждат, просто трябва да ги освободи…
Мамка му, не са мъртви — защо не реагират тогава?
Джейк вдигна глава. Не можеше повече да гледа тези празни стъклени очи, без да разбере какво ги прави такива.
Той видя бели проблясъци, идващи от нещо безформено и пулсиращо, нещо, неприличащо на лампа. Преброи две, три от тях, прикрепени за тавана като какавидите на някакво невъобразимо насекомо… като светещи купчини… от…
… като молци в пламък…
Спомни си… той, Алис… не може да направи нищо… никой нищо не може да стори, дори да погледне този до себе си… Живите мъртви, затворени в студен влажен килер, където бяла светлина трепка като уплашено сърце и не можеха да отклонят очи… Нищо… нищо повече от насекомо-пленник… не може да се движи, не може да мисли…
Чу се гръм — светлината, която го хипнотизираше, експлодира и угасна. От тавана закапа фосфоресцираща слуз. Ела стреля още два пъти и завинаги угаси тези ужасни светлини.
Джейк тръсна глава, за да разсее замайването и погледна Ела с благодарност. Запита се откъде тя знае тайната на светлината. И за пореден път си каза, че тя не е човек. Колкото и да си го повтаряше, все не можеше да се убеди в това. Може би нейната раса не реагира на светлината като хората.
Намират слабите ви места…
Джейк отново погледна пленниците. Ела вече освобождаваше останалите. Джейк започна да й помага — махаше оковите, уверяваше се, че човекът успява да запази равновесие и продължаваше със следващия. Накрая всички стояха на два крака. Живи.
— Шерифе? — Джейк застана пред Тагарт, който продължаваше да гледа в нищото. Помисли си, че гледката на бича на териториите би трябвало да го събуди незабавно. Ала шерифът все така го гледаше, без да го вижда. Все едно Тагарт не помни дори себе си, камо ли Джейк Лонерган.