Синовете на Спарта [bg]

Клеарх нямаше време да изпитва задоволство. Гръцкото каре напредваше устремно в имперските сили, като ги лишаваше от всякаква възможност да се организират. Персите не можеха да реагират достатъчно бързо. Още преди офицерите им да са разбрали какво става, спартанците бяха минали през тях и посичаха следващия полк. Създаваха пред себе си вълна — войниците се обръщаха и побягваха, за да не се озоват пред редиците с червени наметала и кървави мечове в ръцете.

Клеарх се биеше с щит и копие рамо до рамо с мъже, които познаваше от години. Този ден всички те бяха обединени на полето при Кунакса до река Ефрат, огромната змия на живота, която правеше пустинята зелена.

— Какво правите там? Поддържайте разстояние между редиците! — изрева Клеарх към хората на Проксен, които бяха зад неговите. Сгълчани, те забавиха крачка и гневът му се уталожи пред лицето на врага. Щом можеше да намери време да забележи лошия строй, значи положението може би не беше толкова безнадеждно, колкото смятаха някои. Никой от войниците му не беше виждал досега толкова много хора на едно място — нито в театъра на Дионис в Атина, нито тълпите в свещените горички на Делфи. Това беше поглед към империя, по-грамадна от всичко, което можеха да си представят, и не им оставаше нищо друго, освен да примижават, да зяпат и да продължават напред.

Гърците бяха строени в правоъгълник с дълга предна страна, с двеста и четирийсет спартанци и техните илоти начело и четирийсет редици зад тях. Биеха се като истински професионалисти, със спокойна свирепост. Никой не нарушаваше строя и не се хвърляше да преследва бягащите врагове. Вървяха напред, сякаш следваха тясна пътека — и всеки на тази пътека биваше съсичан. На онези от двете им страни не се обръщаше внимание — освен ако не атакуваха. Гърците продължаваха напред с щитове, вече очукани от ударите на камъни и със стърчащи от тях счупени стрели. Врагът виждаше само шлемове, които не можеше да прониже, кръгли щитове и наколенници под тях. Спартанците бяха като мъже от бронз, но без слабостта на метала. Гръцките копия се стрелкаха пред тях като езици на змии и върховете им бяха червени от кръв.

Клеарх видя как един от хората му залитна. Нещо беше прелетяло над гъстите редици и бе улучило шлема му, от което той иззвъня като камбана. Това привлече вниманието на Клеарх и го накара да огледа хората си. Предните редици се уморяваха и постепенно забавяха темпото.

— Проксене, нима ще оставиш моите хора да заграбят цялата слава? — извика той.