Смъртта на царете [bg]

Юлий носеше на гърба си стар щит, откъснат от Квертор от горния праг на нечия порта. Беше здраво закрепен, затиснат от тежкия мях с вода на рамото му, който на всяка стъпка издаваше музикално бълбукане. Също като другите от галерата, и той усещаше тромавостта, породена от изчезването на навика да съобразяваш движенията си с ограниченото пространство на палубата, но дробовете му бяха чисти и припадъците, които го бяха тормозили след удара по главата, бяха изчезнали без следа. Не се осмеляваше да мисли за тях, но продължаваше да се тревожи какво ще стане с авторитета му, ако го връхлетят отново. В такъв ускорен поход и сред толкова хора човек нямаше къде да се усамоти.

През по-голямата част от първия ден Юлий беше наложил сравнително бавна скорост. Имаха твърде малко хора, за да рискуват да загубят повече ветерани, отколкото беше неизбежно, и всички бяха стигнали благополучно до първия лагер. Беше сложил по-младите на пост и никой не се беше оплакал, макар че Светоний съвсем ясно беше дал да се разбере, че премълчава коментара си, преди да се подчини на заповедта с нацупено покорство. Имаше моменти, когато Юлий с удоволствие би наредил да го бичуват и би го изоставил на пътя зад себе си, но сдържаше гнева си. Знаеше, че трябва да установи връзка с мъжете, връзка, достатъчно силна, за да издържи на първите трескави моменти на битката. Войниците трябваше да го възприемат така, както някога бяха възприемали Марий — като мъж, когото да следват и в ада.

На втория ден Юлий вървя с Гадитик в челото на двете кохорти през по-голямата част от сутринта. Уговориха всеки от тях известно време да води колоната, за да може другият да върви назад сред отделенията и да види къде са силните и слабите места. Да крачи сред войниците беше ценно за Юлий и именно в тези моменти той започна да вижда пламъчето на въодушевлението дори и в израженията на най-неиздръжливите. Тези мъже бяха отхвърлили дребнавите закони и ограничения на градския живот и се бяха върнали към най-простия свят, който бяха познавали.