Колелото на Осхайм [bg]

— Това е надпревара — прошепна Дарин до мен. Мъжете с казаните бяха стигнали до парапета и трябваше да изминат петдесет метра по претъпкания връх на стената. Чудовищата се приближаваха към рампата и им оставаше може би два пъти повече разстояние, но сега, когато навлизаха в обсега на лича, се движеха по-бързо и уверено, активизирани от присъствието му.

Няколко скорпиона се обадиха бързо един след друг. Най-предното чудовище, вече пронизано от едно копие, получи още две и едното разкъса крака му, чупейки костите. То падна и размята мъртъвци наляво и надясно с бесни ритници на задните си крака, и като не може да стане, запълзя към рампата. Още едно от чудовищата загуби равновесие, улучено от стрела на скорпион, и се заби в горяща конюшня, събаряйки я върху себе си.

Огледах сцената, като се мъчех да извлека някакъв смисъл от хаоса. Нещо улови взора ми. Не беше чудовище, нито лич, нито пламъците, бушуващи между мертеците. Една фигура сред хилядите. Понякога не движенията на човек го издават, а неподвижността му. Единственото, което привлече погледа ми, бе гъстият поток от мъртъвци, стичащи се около точката, където стоеше той. С изключение на това не го открояваше нищо друго. Беше оцапан с дим и сажди, като много други, и те обагряха туниката и панталоните му в мръсно сиво. Стара кръв покриваше половината му лице и се стичаше на тъмни струи по врата му. И двете му ръце бяха поаленели до лактите. Държеше шията си под странен ъгъл и по нея минаваше тъмен белег. Отпървом си помислих, че белегът трябва да е от удара, който го е убил, а тъмната ивица през сивата му коса е само пепел от някоя изгоряла греда. После той вдигна очи към кулата, към мен, и го познах.

— Едрис Дийн! — извиках, макар че никой около мен не знаеше името му. — Застреляйте го! Застреляйте онова копеле, ей там! — Посочих, после грабнах лък от мъжа зад мен и поисках стрела, за да изпълня собствената си заповед. — Некромант! — изкрещях и това ги размърда.

Къде падна стрелата ми, нямам представа. Дълбоко се съмнявам, че съм повторил подвига на баба ми при Амерот, но тя се целеше в сестра си, а ние Кендетите, изглежда, се справяме значително по-добре при такива обстоятелства. От десетината или повече стрели, пуснати към Едрис, го улучиха две, а още няколко се забиха в минаващи покрай него трупове почти без да нарушат крачката им. Една от двете попадна в рамото му, а другата — и го казвам, без да ме интересуват вероятностите, — щръкна от гърдите му. Аз обаче бях виждал Едрис Дийн да се измъква от Кулата на Мошениците в Умбертиде разсечен толкова дълбоко, че само костите на шията му го спасиха от обезглавяване, затова вместо да подскачам от радост, отворих уста да заповядам втори залп. Но преди да съм изкрещял командата, Едрис се пръсна — сякаш беше отражение в лист стъкло. Парчетата му се скриха от поглед, изгубени сред прилива от ходещи трупове.