Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Крум повдигна вежда, когато видя как магът, който току-що той приземи грубо, започна да се търкаля като магаре в пясъка и да реве.

— Сър Уилям Силвърторн, определено имаш странно чувство за хумор. Не разбирам как ти хрумна подобна идея — каза Крум.

— Е, импулсивността понякога е добър съветник — отвърна Уилям с широка усмивка.

Двамата избухнаха в кратък смях. Човекът облечен в сиво слушаше, но не проговори.

— Добре, нека разберем кой е така мил с нас и ни обстрелва без дори да се познаваме — предложи Уилям.

Той и Крум приближиха търкалящия се магьосник. Безмълвният не ги последва, а остана да наблюдава отстрани. Уилям се наведе и повдигна непознатия заклинател за яката. Попита го:

— Ти откъде се взе? Много си вещ в изкуството на огъня, не си случаен. Кажи защо си тук.

Онзи се извъртя недоволно и изхриптя някакви думи. Беше спрял да се търкаля в прахта.

— Може би му трябва време да помисли след падането — каза Крум. — Не очаквах дистанционното за вятър да проработи толкова добре.

— Не е време за шеги, момче! — сопна се Уилям.

— Добре, де! — въздъхна младежът. — Нека аз да опитам тогава.

Уилям се отдръпна и загледа с любопитство. Крум се наведе и повдигна първо едната, а после и другата китка на мага. Омаломощен от падането, той не се съпротивляваше. Крум изсумтя като не откри нищо. Замисли се за секунда и бръкна под брадичката на лежащия мъж. Като извади ръката си, Уилям видя в нея амулет, който изобразяваше пламък. Крум се напрегна и го издърпа като скъса връвта. Магът избухна в пристъп на ярост и се пресегна към амулета си. Не успя да го достигне и това го накара да опита да издере очите на надвесения над него младеж.

— Какво му става?! — зачуди се Крум, отдръпна се и добави: — Допреди минутка не можеше и дума да обели.

Уилям също гледаше случващото се напрегнато. Усещането за нередност пропълзя в него, когато мъжът започна да вика и хрипти неистово на източния си език. Виковете достигнаха своята кулминация, а магът се отпусна отново на земята.

— Круме, отдръпни се! — изрева Уилям и го дръпна за рамото.

Тогава тялото отпред избухна в пламъци. Тихи и заплашителни, те шептяха на древен език. Крум падна назад и побърза да се отдалечи от огъня, който не изгаряше дрехата на мага. Усещане за ново и чуждо присъствие обви душите на Крум и Уилям. Тялото се изправи, сякаш не гореше. Пламъците се успокоиха и от устата на трупа се процедиха думи, носещи горещина в себе си:

— Вие се докоснахте до неприкосновеното и осквернихте символа ми. Ще заплатите, когато дойде време. А това ще е скоро. Лицата ви ще останат във вечната ми памет. И двамата ще изгорите на моя олтар!