Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Обърна се и видя мъжа с шапката. Усмихна се и му заговори:

— Здравей, Уилям! И аз се радвам да те видя.

— Здравей! Нека позная — влакът закъсня заради теб, нали? — попита Уилям с ирония.

— Е, да, какво да се прави — не се стърпях да дръпна аварийната спирачка, когато видях това насред една поляна — каза той и бръкна в един от саковете си. Извади наглед обикновен камък и го подаде на Уилям.

— Интересно какво си открил сега, Круме.

Пое камъка в ръка и започна да го разглежда на малкото останала дневна светлина.

— Нищо необичайно — заключи Уилям и го подаде обратно.

— Не така, не се прави така! — привидно ядосан каза Крум. — Виж как става — подкани той и присви очи.

Уилям го загледа с любопитство, когато започна да шепне някакви думи на старобългарски. Слабо синьо-зелено сияние заструи от камъка, а след секунда сякаш нещо изпука и от него се показа малка топка светлина. Тя затрептя и прие формата на миниатюрно дете. Носеше доспехи от камък и меч от кварцов кристал. Зае отбранителна поза.

— Тези не трябваше ли… — поиска да попита Уилям.

— Да, но уви. Не са си тръгнали от нашето измерение, а са се преместили в гористите местности на Балканите. И преди, като пътувах из България, съм ги намирал — обясни Крум. — Добра новина е, че все пак са се адаптирали към местната природа и старобългарските думи им въздействат.

— И от векове се крият тук. Дори свраките не ми казаха нищо, а те обичат клюките…

— Оставете ме на мира! Искам пак в моята гора! Къде ме замъкна, мръсен и груб човек?! — изписка разгневено духчето.

— Невинаги са били толкова раздразнителни — отбеляза Уилям. — Особено френските бяха доста дружелюбни.

— Хайде, фей, прибирай се обратно! — заповяда Крум на дребосъка и промърмори заклинание.

Братовчедът на елфите се намръщи и полека потъна обратно в каменната си черупка. Крум го прибра обратно в сака, откъдето издрънчаха разни стъкларии. На Уилям му стана лошо само като си представи какво може да носи вътре. Вероятно беше поредната смъртоносна отрова, за която почти никой нямаше лек. Или някоя отвара за уголемяване. Последният му спомен беше красноречив — разлята бутилка в чешмата и стотици плъхове, големи колкото едри кучета, наизлязоха от каналите и нападнаха хората по улиците. Тези, които не успяха да обезвредят навреме, достигнаха размерите на кон и се криеха, доколкото можеха, из градските паркове. Миризмата им ги издаде.

— Е, стига сме седели тук, нека те заведа в моята квартира — предложи Уилям.

— За трийсет години в България още не си намерил постоянно жилище. Направо ти се чудя — заяви Крум.