Искрено ваш Шурик [bg]

В средата на масата стояха зъбът на мамонта, обграден от изкуствени цветя, и различни мезета, силно подправени с оцет, който Шурик не понасяше, а Светлана, напротив поливаше с него всички храни, които без оцет й се струваха безвкусни. Имаше и бутилка водка, която Светлана не можеше да понася, а Шурик — напротив… И си бъбреха весело, сякаш се познаваха отдавна и невинно и между тях не се бе случвало нищо особено, никакви истерии и никакъв бурен секс на тясното диванче. С бялата си блузка и сините жилчици на слепоочията и по дългата шия Светлана беше сякаш негова стара съученичка, само дето говореше възвишено — за съдбата и други високи материи, малко прекалено възвишено, но, от друга страна, и познато: и Веруся обичаше да говори възвишено.

В девет и половина Шурик погледна часовника, ахна и се накани да си тръгва:

— Трябва да прескоча до една приятелка. Тук наблизо. Да й занеса работа.

И бързо си тръгна. Светлана рухна на дивана и се обля в сълзи — от преживяното напрежение. Всичко бе минало добре. Колко правилно постъпи, че не го спря на улицата — какво щеше да му каже? Всичко беше много, много хубаво. Само дето не се получи любовна среща. От една страна — добре, той изпитва към нея уважение, от друга — някак си обидно… И сега какво по-нататък? Той дори не поиска телефонния й номер…

Когато се наплака, започнаха да се роят нови планове: би могла например да купи билети за консерваторията или да го покани на театър, но това би било неправилно. Мъжът трябва да кани. Най-правилно би било да го помоли за нещо… За някаква чисто мъжка работа — да поправи нещо или да премести мебели… Ами ако не го бива в ръцете и веднага й откаже? Трябва да е нещо лесно, та да е неудобно да откаже… Освен това, кой знае защо, я радваше фактът, че знае нещо, за което той не се и досещаше: адреса му, блока, майка му, дори входа, където влизаше, за да предаде свършена работа…

Еленовото палто отдавна беше готово. Но изведнъж се оказа, че то нищо не решава. Светлана помисли малко и измисли. Разплете небесносинята си шапка и от преждата й оплете шалче. Отиваше й на лицето. Цяла седмица оправя стаята, смени пердетата, окачи старите, които използваха още когато баба й беше жива — с нещо й бяха по-симпатични. Изпра в студена вода старинното азиатско парче плат, което баба й наричаше с игривата дума „сюзане“, и го окачи като завеса пред вратата — да я крие от съседските очи. И когато подреди красиво всичко, вечерта си легна и си каза: утре пак ще ме повали ангина. И ангината я повали.

На сутринта Светлана се изми, облече си бялото пуловерче и си върза новото небесносиньо шалче. А после се обади на Шурик и нежно го попита дали не може да й помогне: разболяла се е от ангина и няма кой да й купи лекарства. И легна в леглото.

Дори не можеше да измисли нещо по-добро: купуването на лекарства беше свещена работа. Лекарство за мама, лекарство за Матилда, лекарство за Валерия… На Шурик тази молба се стори толкова естествена, че след като закуси набързо, пристигна при Светлана — да изпълни една обичайна поръка. Калцекс беше купил по пътя.