Искрено ваш Шурик [bg]

Криво-ляво изкара така един месец и отиде при Жучилин. Той живееше наблизо, на „Малая Бронная“, и тя отдавна вече ходеше в дома му, а не в болницата.

Жучилин беше от породата на благородните мазохисти, внимателен и състрадателен лекар, и превръщаше много от пациентите си в свой пожизнен кръст. Парите го притесняваха, гледаше да ги избегне, като подаръци приемаше книги и коняк. Светлана шиеше за дъщеря му малки кукли с нарисувани върху коприната бели личица, с червени и сини рокли…

От студентските години самоубийството бе омагьосало доктора като необяснимо и притегателно влечение на някаква особена порода хора и изборът му да специализира психиатрия беше по-скоро хуманитарен, отколкото медицински. Светлана беше именно от тази порода — носеше в себе си вътрешно влечение към самоубийство, и той се запозна с нея след третия й опит, за щастие несполучил…

Жучилин знаеше, че според медицинската статистика третият опит за самоубийство е най-ефективният. Според доста колебливите му съображения, които се готвеха да прераснат в теория, в случая на Светлана с течение на времето рискът трябваше да намалява и при условие че е била лекувана правилно, в по-нататъшния й живот щяха да я заплашват само естественото остаряване и свързаните с него болести. Един вид щеше да прескочи зоната на риска. Така че Светлана беше сега един от най-безпокоящите го и най-интересни за него пациенти.

С такива пациенти той разговаряше с часове. За него беше важно да стигне до най-дълбокото, до онази точка на пречупването, в която бе се притаила идеята за самоубийство. Методиката на Фройдовата психоанализа не му беше чужда и той смело нахълтваше в чуждата душа с надеждата да я ремонтира пипнешком, сред пълен мрак…

Нина Ивановна, съпругата на Жучилин, си легна и те останаха в кухнята да подреждат болезнените растения на Светланините мисли и преживявания. Тя му разказа за събитието. Забавно беше, че нейният разказ наблегна именно върху онази част от събитието, която Шурик бе пропуснал, разказвайки историята на майка си. По този начин случката с мамонтовия зъб се падна на Вера, а любовния епизод, изникнал в разказа на Светлана без никакви предисловия, тоест без тя да спомене за зъба, изцяло получи докторът. Лишена от завръзката й, историята придобиваше вид на жестоко прелъстяване с елемент на насилие. Макар че Жучилин задаваше провокационни въпроси в опитите си да приближи картината, нарисувана от Светлана, до нещо по-правдоподобно, това не му се удаваше. Желано насилие — така определи той за себе си предложената му ситуация.

Той пиеше своя силен чай, доливаше гореща вода в Светланината чаша със сладко, от която тя отпиваше от време на време, и размишляваше по какво се различава болният от здравия човек: всъщност само по способността да се контролира някое трънче, забило се в психиката. Това трънче може да се капсулира, около него да се изгради защитна стена, да не се позволи на болезненото възпаление да се разпространява, но лекарят не е в състояние да го извади. И той слушаше нещастното влюбено бърборене, като си отбелязваше противоречивостта на желанията на Светлана: тя жадуваше за свободна и щастлива любов, като при това оставаше жертва на лоши хора и обстоятелства и — което в случая беше особено важно — на самия герой. Да бъде несправедливо оскърбена, чудовищно и изключително, като никой друг, това беше нейна дълбока потребност.