Искрено ваш Шурик [bg]

Друг път тя видя сцената на сбогуването на двора с неговия комисар: беше починал Михаил Абрамович и целият блок излезе при автобуса, който откара бледия рицар на марксизма в крематориума при Донския манастир. Заедно с портиера и двама партийни мъжаги с шапки Шурик пренесе ковчега от входа до автобуса. После изведе от входа същата приятна дама, която този път носеше черна барета и букет бели хризантеми. Извънредно почтително настани дамата в автобуса, а после качи в него всички останали бабички и старци, които изпращаха ковчега. После се качи и той в погребалния автобус.

Този ден Светлана научи от портиерката телефона на домоуправлението, обади се там уж от пощата и вече знаеше номера на апартамент номер петдесет и две.

Едва от третия опит Светлана успя да хване истинската следа. Една вечер — тя се беше отказала от сутрешните дежурства — Шурик забързано изскочи от входа, сам, с папка под мишницата, и се затича към тролейбусната спирка. Но тролеят току-що беше тръгнал и той, като постоя малко край спирката и така даде възможност на Светлана да овладее вълнението си и да се съсредоточи, закрачи към „Белоруская“ пеша. Тя го следваше доста отблизо, но той не я забелязваше.

Моментът беше подходящ да го заговори, но Светлана изведнъж се уплаши, чак се изпоти и разбра, че още не е готова. Разбра също, че сега й предстои най-трудното — така да заговори с Шурик, че да не подрони женското си достойнство: не е от онези, дето тичат подир мъжете… До този момент не беше се замисляла какво ще му каже, когато най-сетне го видеше. Пробваше някакви нищо незначещи думи — нито една не беше подходяща.

Тя поизостана, без обаче да го губи от погледа си. Слезе в метрото. Успя да се качи в неговия вагон, успя да слезе след него на „Пушкинская“, не го изгуби и в навалицата на многолюдната станция…

Дори опитни служители на външното милиционерско наблюдение невинаги успяват така идеално да проследяват човек, както това й се удаде още от първия път. Светлана видя края на маршрута му — входа на същата огромна сталинска сграда до Никитските врата, на ъгъла на улица „Качалов“, където в магазина за платове бе купила чудесния шлиферен плат. Кой би помислил! Тя беше толкова развълнувана, че не остана да чака той да излезе, и се завтече към къщи. Дотам имаше най-много десет минути пеша.

Вкъщи пи горещ чай, стопли се и се зае с палтото. Нали не можеше да застане пред него със старото… Работата вървеше много бавно. Кожата беше дебела и зле обработена и след като я скрои, Светлана сега съединяваше частите с плътни ленти. Това беше ръчна, бавна работа, а и тежка. Но като всяка ръчна работа даваше време за размисъл. И Светлана, насочила вътрешния си поглед към бъдещето, градеше замъците на моминските си мечти… Всъщност недоушитото палто сдържаше нетърпението й, а и тайния страх: ами ако нищо не се получи?