Искрено ваш Шурик [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Факел експрес
- ISBN: 978-954-9772-47-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Искрено ваш Шурик [bg]». Краткое содержание книги:
Тя отиде при леля си на „Преображенка“, която преди около две години й беше предложила стария си астраганен кожух, обаче Светлана бе отказала: кожата беше красива, но имаше нужда от сериозно подновяване. Леля й се бе обидила и сега Светлана купи скъпа торта и от няколкото малки букета за шапки собствено производство избра най-розовия: като намек за старческата страст на леля й да се младее.
Сдобри се с леля си и дори малко й се подмаза. Оплака се, че й е студено, напомни й за астраганения кожух. Леля й поклати глава:
— Трябваше да го вземеш тогава, дадох го на жената на Витя.
Но в същия момент по дългоносото й лице се мярна нещо загадъчно… Светлана дори не успя да се ядоса, защото разбра, че сега леля й ще предложи нещо друго. И тя го предложи! Боже! Какво нещо! Огромна еленова кожа. С прекрасен орехов цвят. С вълнуващ животински мирис. Светлана ахна и целуна леля си.
— Донесоха я от Севера на Николай Иванович. Вземи я, не ми се свиди. Само че не се радвай много-много. Тази кожа е лятна, виждаш ли — капе… Няма да я носиш дълго. Исках да я сложа на дивана, но седне ли човек на нея, целият му задник става на косми. Вземи я, за теб не ми се свиди…
За да не загуби окончателно Шурик от погледа си, Светлана направи няколко разузнавателни похода. Най-сетне й провървя и тя видя как той изведе под ръка дребна дама със сива барета и я поведе към задната част на блока, а не по главната пътека. Светлана изчака една минута и ги последва, но те бяха изчезнали безследно. Шурик придружаваше майка си на занятията на театралния кръжок и двамата се бяха скрили зад малката врата на мазето.
Друг път тя видя сцената на сбогуването на двора с неговия комисар: беше починал Михаил Абрамович и целият блок излезе при автобуса, който откара бледия рицар на марксизма в крематориума при Донския манастир. Заедно с портиера и двама партийни мъжаги с шапки Шурик пренесе ковчега от входа до автобуса. После изведе от входа същата приятна дама, която този път носеше черна барета и букет бели хризантеми. Извънредно почтително настани дамата в автобуса, а после качи в него всички останали бабички и старци, които изпращаха ковчега. После се качи и той в погребалния автобус.
Този ден Светлана научи от портиерката телефона на домоуправлението, обади се там уж от пощата и вече знаеше номера на апартамент номер петдесет и две.
Едва от третия опит Светлана успя да хване истинската следа. Една вечер — тя се беше отказала от сутрешните дежурства — Шурик забързано изскочи от входа, сам, с папка под мишницата, и се затича към тролейбусната спирка. Но тролеят току-що беше тръгнал и той, като постоя малко край спирката и така даде възможност на Светлана да овладее вълнението си и да се съсредоточи, закрачи към „Белоруская“ пеша. Тя го следваше доста отблизо, но той не я забелязваше.
Моментът беше подходящ да го заговори, но Светлана изведнъж се уплаши, чак се изпоти и разбра, че още не е готова. Разбра също, че сега й предстои най-трудното — така да заговори с Шурик, че да не подрони женското си достойнство: не е от онези, дето тичат подир мъжете… До този момент не беше се замисляла какво ще му каже, когато най-сетне го видеше. Пробваше някакви нищо незначещи думи — нито една не беше подходяща.
Тя поизостана, без обаче да го губи от погледа си. Слезе в метрото. Успя да се качи в неговия вагон, успя да слезе след него на „Пушкинская“, не го изгуби и в навалицата на многолюдната станция…
Дори опитни служители на външното милиционерско наблюдение невинаги успяват така идеално да проследяват човек, както това й се удаде още от първия път. Светлана видя края на маршрута му — входа на същата огромна сталинска сграда до Никитските врата, на ъгъла на улица „Качалов“, където в магазина за платове бе купила чудесния шлиферен плат. Кой би помислил! Тя беше толкова развълнувана, че не остана да чака той да излезе, и се завтече към къщи. Дотам имаше най-много десет минути пеша.
Вкъщи пи горещ чай, стопли се и се зае с палтото. Нали не можеше да застане пред него със старото… Работата вървеше много бавно. Кожата беше дебела и зле обработена и след като я скрои, Светлана сега съединяваше частите с плътни ленти. Това беше ръчна, бавна работа, а и тежка. Но като всяка ръчна работа даваше време за размисъл. И Светлана, насочила вътрешния си поглед към бъдещето, градеше замъците на моминските си мечти… Всъщност недоушитото палто сдържаше нетърпението й, а и тайния страх: ами ако нищо не се получи?