Невидимият пазител [bg]

Но докато боравеше с него, забеляза, че ръцете й са прекалено малки, за да държат оръжие. Осъзна, че онова, което вижда, не са нейните ръце, а ръцете на момиченце. Отстъпи крачка назад и видя картината в цялост: на леглото седеше тя самата като малка, държеше голямо черно оръжие с едната си ръка, а с другата галеше главата си, едва покрита с руса косица, която започваше да расте и през която още прозираше белезникавият белег. Момиченцето плачеше. Амая усети безкрайно състрадание към това дете, което беше тя самата, и гледката на съкрушеното от мъка момиченце предизвика в гърдите й празнота, каквато не бе усещала от много години. То казваше нещо, но тя не можеше да го разбере. Наведе се напред и видя, че малката няма врат, а на мястото, където трябваше да бъде шията й, имаше тъмна ивица бездънна пустош. Заслуша се внимателно, мъчейки се да различи примесените с плач звуци.

Детето, деветгодишната Амая, ронеше тъмни и гъсти като моторно масло сълзи, които капеха, блестящи и прозрачни като черен кехлибар, образувайки локва в краката й, където преди бе стояло леглото. Амая се приближи още малко и долови в движението на устните й припрения шепот на молитва, която момичето повтаряше без интонация, нито пауза.

Отченашкойтосинанебесатадасесветииметотидадойдецарствототи…

Момиченцето вдигна оръжието с две ръце, обърна го към себе си и опря цевта на ухото си. После отпусна безжизнено дясната ръка в скута си и Амая видя, че е изчезнала до лакътя. Започна да крещи неистово, съзнавайки, че това е само сън, но все пак сигурна, че злото ще бъде непоправимо.

— Не го прави — извика тя, но черните сълзи, които момичето бе изплакало, запушиха устата й и заглушиха думите й. Събра всичките си сили, докато се бореше да се събуди от този кошмар, преди всичко да свърши. — Не го прави.

Извика и викът й прекоси съня, и настъпи миг, в който усети, че изплува шеметно от този ад. Съзнаваше, че е извикала наистина, че викът я е събудил и че момичето отстъпва назад. Извърна глава, за да я види отново, успя да зърне как момичето повдига отрязаната си ръка с думите:

— Няма да дам на мама да ме изяде цялата.

Отвори очи и видя тъмен силует, надвесен над лицето й.

— Амая.

Гласът прелетя години назад във времето, за да я заведе при своята стопанка, майка й, докато чистата логика си проправяше шумно път през остатъците от кошмара, за да й даде да разбере, че това бе невъзможно. Амая примижа и замига, мъчейки се да изтрие следите от съня, които, тежки и безполезни, дразнеха очите й като пясък. Необичайно студена ръка докосна челото й и изненадата от този мъртвешки допир я накара да отвори очи. До леглото имаше жена, която се бе надвесила над лицето й и я наблюдаваше със смесица от забавление и любопитство. Имаше правилен нос, високи скули и вчесана на път коса, оформена в две съвършени вълни.