Невидимият пазител [bg]

Слязоха мълчаливо по стълбите, усещайки странната атмосфера, която цареше в къщата в отсъствието на леля им. Мебелите, цветята, безбройните украшения изглеждаха потънали в летаргия без нейното присъствие, сякаш заедно с липсата на стопанката на къщата, всичките й вещи губеха духа и очертанията си, размивайки границите, които ги задържаха в реалността. Рос се насочи към шкафа и взе вързопчето черна коприна, в което бяха увити картите, остави ги в средата на масата и се запъти към хола. Секунда по-късно Амая чу звука на рекламите, идващ откъм телевизора. Усмихна се.

— Защо го правите? — попита тя.

— За да се чуваме по-добре — бе отговорът на сестра й.

— Знаеш, че това е нелогично.

— И въпреки всичко е така.

После седна и много внимателно разхлаби възела, пристегнал мекия плат, взе тестето, отмести плата и постави картите пред нея.

— Знаеш какво да правиш, разбъркай картите и си намисли въпрос.

Амая докосна необичайно хладната колода и в съзнанието й нахлуха спомени от предишни сеанси — усещането от допира с картите, плъзгащи се между пръстите й, странният аромат, който излъчваха, когато ги държеше в ръце, и спокойствието, настъпващо в мига, когато каналът се отваряше, въпросът изникваше в съзнанието й и започваше да се носи в двете посоки. Помнеше и инстинктивния начин, по който избираше картите, и тържествения жест, с който ги обръщаше, знаейки много преди да го направи, какво има от другата страна, и загадката, решена за миг, когато пътят, който трябваше да следва, се очертаваше в съзнанието й, установявайки връзките между картите. Да гледаш на таро, бе толкова просто и същевременно толкова сложно. Бе, като да гледаш картата на непознато място, като да начертаеш път от дома си до една конкретна точка — ако целта бе ясна, ако човек успееше да не се разсейва по пътя като някаква мистична Червена шапчица, отговорите се разкриваха пред него като добре очертани пътища. Понякога не отговорите са решението на загадката, й бе казала Енграси в един момент насаме; в някои случаи те само пораждат повече въпроси, повече съмнения.

— Защо? — я бе попитала Амая. — Ако задам въпрос и получа отговор, това би трябвало да е решението.

— Би трябвало, ако знаеш какъв въпрос да зададеш във всеки един момент.

Помнеше напътствията на леля Енграси. „Въпрос. Винаги трябва да има въпрос, иначе какъв би бил смисълът от един сеанс? Да отвориш канала, за да позволиш отговорите да дойдат объркани като риданията на милиони душù, молещи, стенещи и измамни. Трябва да направляваш сеанса, трябва да очертаваш пътя на картата, без да излизаш от линиите, без да позволяваш на вълка да те подмами и убеди да отидеш да береш цветя, защото, ако го направиш, той ще стигне до целта преди теб и онова, което ще откриеш, щом пристигнеш, вече няма да е мястото, където си отивала, накрая ще говориш с преоблечено чудовище, което се преструва на милата ти баба и което има само едно намерение — да те разкъса. И ще го направи, ще погълне душата ти, ако излезеш от пътя.“ Предупрежденията, слушани толкова пъти в детството й, отекнаха в нея с ясния глас на леля Енграси.