Невидимият пазител [bg]

33

Хотел „Бастан“ се намираше на около пет километра по шосето за Елисондо и приличаше на планинските хотели, замислени за престой на училищни групи, туристи, семейства и приятели. Фасадата оформяше полукръг от тераси, надвесени над площадче, служещо за паркинг. Жълтите пластмасови маси и столове, без съмнение, предназначени за летните вечери, но държани там целогодишно по приумица на управата на хотела, изглеждаха нелепо по терасите, придавайки на фасадата колоритна тропическа окраска, прилягаща повече на някой крайбрежен мексикански хотел, отколкото на планинска хижа. Въпреки че бе мръкнало преди часове, все още беше рано и това личеше по многото автомобили, струпани на паркинга, и по посетителите, препълнили кафенето с големи витрини.

Амая паркира до една каравана с френски регистрационен номер и се насочи към входа. Зад рецепцията някаква девойка с чорлава коса, прибрана в плитка, играеше на компютърна игра.

— Добър ден, бихте ли повикали, ако обичате, господин Раул Гонсалес и госпожа Надя Такченко, гости на хотела?

— Момент — отвърна момичето с типичния за тийнейджърите кисел тон.

Остави играта на пауза и когато вдигна поглед, се бе преобразила в любезна рецепционистка.

— Да, моля?

— Имам среща с гости на хотела, ако е възможно, да ми кажете номера на тяхната стая.

— А, да, докторите от Уеска — каза момичето с усмивка.

Амая би предпочела да бъдат по-дискретни. Новината за експерти, издирващи мечки в долината, би могла да предизвика слухове, които, неуместно разпространени от пресата, можеха да възпрепятстват напредъка на разследването.

— В кафенето са. Казаха ми, ако някой дойде да пита за тях, да го пратя там.

Амая мина през вътрешната врата, която свързваше рецепцията със столовата, и влезе в бара. Солидна групичка студенти с планинска екипировка бяха заели почти всички маси и си подаваха през смях чинии с хамон, пържени картофи и кюфтета. Видя една жена, която й правеше знаци от дъното на заведението, и след няколко секунди осъзна, че бе доктор Такченко. Приближи се с усмивка към жената, която не беше познала — беше с пусната коса, носеше панталон в карамелен цвят и бежово сако върху модерна блуза, дори бе обула боти с висок ток. Амая се почувства смешна при мисълта, че всъщност бе очаквала да я види с чудатия оранжев гащеризон. Докторката й протегна ръка с усмивка.

— Радвам да ви видя, инспектор Саласар — каза тя с ужасния си акцент. — Раул поръчва на бара, решили да тръгнем тази вечер, но преди това ще хапнем нещо. Аз очаква да ни правите компания, да?

— Страхувам се, че няма да мога, но ще поговорим малко, ако нямате нищо против.

Доктор Гонсалес се върна с три бири, които сложи на масата.

— Госпожо инспектор, вече мислех, че ще се наложи да ви пратим доклада по пощата.

— Съжалявам, че не можах да ви обърна внимание по-рано, истината е, че за мен заключенията ви са важни, но както сигурно вече сте разбрали от младши инспектор Сабалса, бях много заета.