Невидимият пазител [bg]

32

Когато пристигна вкъщи, една бележка от Джеймс я информира, че са излезли да хапнат и че после с леля Енграси ще се разходят в гората; бяха й оставили храна в хладилника и се надяваха да я видят вечерта. Краткото „обичам те“ до името на Джеймс я накара да се почувства самотна и откъсната от реалността, в която хората ходеха на ресторант и на екскурзии, докато тя трябваше да разпитва противни изнасилвачи на собствените си дъщери. Качи се по стълбите, вслушвайки се в собственото си дишане и в тягостната тишина в тази къща, в която телевизорът никога не се гасеше, когато леля й бе там. Съблече дрехите си, хвърли ги в коша за пране, докато чакаше водата от душа да се стопли, и огледа фигурата си в огледалото. Беше отслабнала. През последните дни ядеше нередовно и на практика живееше на кафета с мляко. Прекара ръка през корема си и го опипа внимателно, после сложи ръце на кръста си и се наклони назад, изпъчвайки корем. Усмихна се, докато не срещна погледа си в огледалото. Джеймс започваше да става досаден с темата за процедурите за забременяване. Знаеше колко иска дете и беше наясно с натиска, който му оказваха родителите му при всяко обаждане, но при самата мисъл за ужасното физическо и психическо изпитание, което я очакваше, усещаше как стомахът й се свива. Джеймс я засипваше с информация, видеофилми и брошури на клиниката, показващи усмихнати родители с дечица на ръце. Онова, което не показваха, бяха многобройните унизителни изследвания, непрестанните тестове, подуването от хормоните, внезапните промени в настроението, предизвикани от коктейла хапчета, които трябваше да се вземат. Бе приела да се подложи на всичко това под въздействието на тогавашните емоции, но сега смяташе, че може би бе прибързала. В главата й отекваха думите на майката на Ан: „Родих я със сърцето си и заченах дъщеря си в ръцете си“.