Невидимият пазител [bg]

„Картите са врата и като всяка врата не бива да я отваряш просто така, нито да я оставяш отворена после. Врата, Амая, вратите не причиняват болка, но онова, което може да влезе през тях, да. Помни, че трябва да я затваряш, когато приключиш сеанса, че ще ти бъде разкрито това, което трябва да узнаеш, и че онова, което остане на тъмно, принадлежи на тъмнината.“

Вратата й откри свят, който винаги бе стоял наблизо, и само за няколко месеца тя се прояви като веща пътешественичка, научавайки се да чертае майсторски линии върху картата на непознатото, да направлява сеанса и грижливо да затваря вратата под зоркия поглед на Енграси. Отговорите бяха ясни, точни и лесни за разбиране като приспивна песен, нашепвана на ухо. Но настъпи време, когато бе на осемнайсет и учеше в Памплона, и когато любопитството започна да я държи над картите с часове. Разпитваше за момчето, което харесваше, за оценките си, за мислите на своите съпернички. И отговорите започнаха да пристигат объркани, смущаващи, противоречиви. Понякога, в отчаян опит да намери отговор, прекарваше по цели нощи в разбъркване и редене на тъмните карти, които не разкриваха нищо и оставяха в сърцето й странното усещане, че й е отнето нещо, принадлежащо й по право. Но не спираше да упорства и без да си дава сметка, започна да оставя вратата отворена. Никога не събираше картите, които често бяха по леглото й, и неведнъж се увличаше в продължителни сеанси с единствената цел да види. И накрая видя. Една сутрин, когато вече трябваше да излиза от къщи за университета, се залиса в едно от онези уж бързи и хаотични гледания на карти, които траеха с часове. Но онази сутрин пътуването наникъде я отведе до един отговор без въпрос. Когато се канеше да обърне картите, зловещият им заряд премина през мекия картон, на който бяха отпечатани, и разтърси ръката й като електрически ток. Започна да ги обръща една по една, чертаейки картата на разрушението в душата си. Когато стигна до последната, я докосна леко с върха на показалеца си, без да я обръща, и усети да я обгръща целият студ на вселената. Изпусна нечовешки вопъл и с отчаяние разбра, че вълкът я е подмамил, че я е измамил, за да я отклони от пътя, че проклетият кучи син я е изпреварил, стигнал е преди нея и я е карал да говори в продължение на дни със злото, преоблечено като баба й. Телефонът звънна само веднъж, преди да го вдигне, и Енграси й каза онова, което вече знаеше — че баща й е умрял, докато тя е брала цветя. Повече не се докосна до картите.