Невидимият пазител [bg]

— Господин Медина, заявихте, че сте ударили няколко пъти Йоана и сте я изнасилили. Сигурен ли сте, че не сте й направили нещо повече?

Мъжът се размърда неспокойно.

— Какво имате предвид? — попита адвокатката.

— При трупа се установи пълна ампутация на ръката от лакътя надолу — каза тя, поставяйки на масата две увеличени снимки, от които си личеше цялата жестокост на нараняването.

Адвокатката сбърчи чело и се наведе, за да прошепне нещо на ухото на клиента си. Той поклати глава.

Амая започваше да губи търпение.

— Вижте, след всичко, което признахте, отрязването на ръката е нещо второстепенно. Защо го направихте, за да не може да идентифицираме трупа по пръстовите отпечатъци ли?

Той изглеждаше учуден от тази идея.

— Не.

— Погледнете снимките — настоя Амая.

Хасон хвърли бегъл поглед и отмести очи отвратено.

— Божичко! Не, не бях аз. Когато се върнах, за да сложа кордата, вече си беше така. Помислих, че е било животно.

— Колко време ви отне да се приберете вкъщи и да се върнете до хижата? Помислете добре.

Хасон започна да плаче, издавайки дълбоки вопли, извиращи от стомаха му, от което цялото му тяло се тресеше.

— Би трябвало да спрете, господин Медина се нуждае от почивка — настоя адвокатката.

Амая изгуби търпение.

— Господин Медина ще си почива, когато аз кажа.

Удари силно по масата, от което малки капчици от локвата се разхвърчаха във всички посоки, наведе се и спря на сантиметри от лицето на мъжа. Плачът му секна изведнъж.

— Отговорете — нареди му тя твърдо.

— Най-много час и половина, бързах, защото жена ми щеше да се върне от работа.

— И когато сте отишли в хижата, ръката вече я е нямало?

— Да, кълна се, че помислих…

— Имаше ли кръв?

— Какво?

— Имаше ли кръв около раната?

— Може би малко, но много малко, малка локвичка, само петънце…

Амая погледна Падуа.

— Децата? — подсказа той.

— …върху найлона — промърмори Хасон.

— Какъв найлон?

— Кръвта беше върху бял найлон — отрони той.

Амая се изправи, замаяна от лошия му дъх.

— Помислете добре. Видяхте ли някого в близост до хижата, когато се върнахте?

— Никого не видях. Макар че…

— Да?

— Стори ми се, че там има още някой, но бях прекалено нервен. Даже ми се стори, че някой ме следи. Помислих, че е Йоана…

— Йоана?

— Духът й, нали разбирате, нейният призрак.

— Засякохте ли се с някоя кола по пътя до там? Видяхте ли паркиран автомобил наоколо?

— Не, но когато си тръгвах, чух мотор, от онези планинските. Които вдигат много шум. Помислих, че са горските, те се придвижват с такива в планината. И си плюх на петите.

Друга пролет

Следващия път нещата бяха много различни. Бяха минали много години. Тя вече живееше в Памплона, макар да си идваше в Елисондо всяка събота и неделя. Майка й, прикована към легло, лежеше в болница с усложнения от пневмония, докато алцхаймерът бавно я изяждаше. Месеци наред отронваше едва по някоя дума от силно ограничения си речник, за да поиска най-необходимото. От седмица бе настанена в Университетската болница по искане на личния й лекар и против волята на Флора, която се бе съпротивлявала с всички сили срещу хоспитализацията, макар накрая да бе отстъпила — дишането на Росарио бе станало толкова мъчително, че трябваше да й дадат кислород, за да не умре, и да я транспортират със специализирана линейка. Въпреки това, изтъквайки вечната си главна роля, Флора отказваше да се отдели под какъвто и да било претекст от главата на майка си, като същевременно не пропускаше случай да упрекне сестрите си, че не посещават Росарио достатъчно често.