Тихият палач [bg]

— Извинявам се, че не помня кога си се отбил.

— Не вие ми отворихте вратата. Някаква друга жена, много секси.

— Май не е била икономката ми. — Отворих закопчалките на алуминиевия куфар.

— Не и ако не кара жестоко ферари турбо с дванайсет цилиндъра, почти осемстотин конски сили. Сиво като акула с червен кожен салон. Не беше много мила.

— Значи няма как да е била Роза. — Не казах, че е била Луси.

— Боже, бих я измил без пари. Сигурна ли сте, че не е ваша? — Лицето му се бе оживило, беше самоуверен и напорист, сякаш бе забравил защо е тук.

— Не е.

— Карали ли сте я някога?

— Веднъж или два пъти — отвърнах. До този момент не си бях представяла, че манията на Луси по бързите коли може да работи в моя полза.

Поне ги бях поопознала доста добре. Оставих Лео да си мисли, че имаме нещо общо.

— И как беше? — попита той.

— Като ракета с много здрави спирачки. — Взех чифт ръкавици.

— Със скоростен лост или карахте на автоматична?

— Как ти харесва? — Намерих мехлем за рани, малко шишенце с дестилирана вода и марля. Сложих ги на масата.

— Не и на автоматична, в никакъв случай! Някой ден и аз ще имам такава кола — продължи той да се перчи. — Веднага щом стана професионалист и получа много големи покани.

— Първо трябва да те отървем от неприятностите.

— Тук сте, за да ме отървете от неприятностите?

— Ще се опитам? — Отворих кутията с марля.

— Късно е. Вече съм се забъркал в неприятности. — Изглеждаше горд с това и се опитваше да флиртува. — Какво е това? Йод? Какво ще ми правите?

— Искам да седнеш и да си свалиш шапката, Лео, за да мога да ти погледна главата.

Той седна, внимателно вдигна шапката и я сложи в скута си. Раната на скалпа му беше подута. От нея течеше кръв, за което той се бе погрижил преди минути. Намерих пластмасова линийка и си взех фотоапарата, но от пръв поглед ми стана ясно, че тенис наградата, която бях видяла, не можеше да нанесе успоредни рани, които бяха точно на 2,5 сантиметра една от друга и около 7 сантиметра дълги. Започваха от слепоочието и завършваха при извивката на черепа.

— Изглежда болезнено. — Внимателно отметнах косата и забелязах, че ръбовете на раните бяха чисти, сякаш направени с острие, но не бяха срезове, нито пък особено дълбоки. — Кажи ми, ако те боли.

— Не ми пречи. — Той стоеше напълно неподвижен, но адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато преглъщаше, вече и двата му крака се тресяха.

— Ще е добре, ако спреш да движиш и краката си. — Напръсках марлята с дестилирана вода.

— Не харесвам игли, не искам шевове. — Това, което харесваше и искаше, беше моето внимание.

— Не те виня. — Притиснах мократа марля към раните и около тях и почистих кръвта колкото можах. Миризмата от тялото му беше силна. — Няма какво да им харесваш на иглите. Скалпът е много кръвоснабден, така че е обяснимо защо си кървял толкова много.