Тихият палач [bg]

33.

— Почти не го усетих. — Лео не трепна.

— Имаш ли световъртеж? Главоболие? Гадене след нараняването? — Притиснах леко марлята и се зачудих от какво ли го беше страх най-много.

„Баща му. Или пък от нещо друго.“

— Не — каза той. — Добре съм.

— Дори и съвсем слабо главоболие? Мястото е доста подуто. Това ме притеснява. Наистина трябва да бъдеш прегледан. Ще препоръчам ядрено-магнитен резонанс и пъден преглед в болница „Маклийн“. Може би ще трябва да останеш там за малко, за да е сигурно, че нямаш никакви неврологични проблеми.

На Марино тези мои думи нямаше да му харесат, но толкова по-зле. Не беше моя работа да тероризирам хората.

— Ами като че ли малко пулсира. — На Лео му хареса идеята да бъде на сигурно място за известно време и аз си спомних колко близо беше тази сутрин до пикапа на Ранд Блум.

— Много е важно раната да е чиста, за да не получиш възпаление — обясних. — Вероятно ще е добра идея да те сложим на антибиотици. Алергичен ли си към някое лекарство?

— Какво например?

— Пеницилин или някое от производните му. Амоксициклин, ампицилин.

— Предписвайте ми каквото искате. Може и силни успокоителни, като сте почнали.

— Боя се, че не аз ще предписвам лекарствата. Но ще поговоря с когото трябва, преди да си тръгна.

— Шегувах се за успокоителните. Мамка му, ама вие сте много сериозна. Никога ли не се усмихвате?

— Нали знаеш какво казват за хората на науката? Ние сме скучни.

— Аз съм добър в науките. — Погледът му беше втренчен.

Беше превъзбуден и аз го чувствах. Разбирах какво се случва. Лео Ганц се сближаваше с мен и вътрешните ми конфликти започваха да се обострят. Да не би да бях преминала границата? За да се добера до истината и да го спася от него самия, дали трябваше да оставя нещата да се случват така, или да спра?

— Да поговорим за това как си удари главата в ръба на душкабината — казах му аз, все едно беше неоспорим факт.

— Не съм. — Видимо беше стреснат.

— Да не би да си забравил, че е там, когато си тръгнал към душа, за да пуснеш водата?

— Какво? — Той ме погледна със смесица от възхищение и шок.

— Опитвам се да възстановя събитията, като съдя по раните на главата ти.

— Не знам за какво говорите.

— Виждала съм го и преди. — Приближих линийката до раните и със свободната си ръка направих снимка. — Скрита заплаха, дизайнерски дефект. Алуминиевата рамка има два успоредни ръба, между които се плъзга стъклото, за да не тече водата по пода.

— Той ме удари по главата, когато бях с гръб към него. Ето така получих раните.

— Със сигурност си ударен по главата, Лео, но не с купата от състезание по тенис, която видях. Миналогодишният щатски шампионат. Впечатляващо.

— Кървях, когато влязох в банята — каза той. — Отидох там, за да се почистя, след като се прибрах. След като той ме нападна. После се върнах и го застрелях.

— Вършил си работа по двора. Може би си искал да се изкъпеш след това. Този следобед беше доста топло и влажно, нали?