Дългият път към дома [bg]

Автор: Пенни Луиза
Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: СофтПРЕС
ISBN: 9786191515158
Переводчик: Нели Лозанова
Жанр: Полицейские детективы

Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:

В „Дългият път към дома“ главен инспектор Гамаш вече се е оттеглил от полицията, за да се отдаде на заслужена почивка. Идилията и спокойствието обаче не продължават дълго, защото съвсем скоро бившият инспектор научава, че неговият съсед Питър е изчезнал. Неспособен да откаже помощ на приятелите си, Гамаш се впуска с тях в разследване, което накрая ги връща у дома, но не и преди да са изгубили нещо по пътя. Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом — село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си. За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение — да поиска помощ от Гамаш. Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс — местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си. Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

Перейти на страницу:

— Показа ли тези картини на Шартран?

Гамаш посочи навитите на руло платна, които Клара вече разнасяше навсякъде със себе си, сякаш бяха някаква вълшебна пръчка.

— Не, защото си мислех, че Питър е имал възможност да му ги покаже, но не го е сторил. А ако той е преценил така, не смятам, че е редно аз да го правя. — Художничката погледна Гамаш внимателно. — Защо? Според теб трябва ли?

Гамаш се замисли.

— Не знам. Честно казано, не вярвам да има особено значение. Май просто ми е любопитно.

— Кое?

— Как би ги оценил Шартран — призна. — На теб не ти ли е любопитно?

— Не бих казала, че правилната дума е „любопитство“ — ухили се Клара. — По-скоро е страх.

— Смяташ, че са много зле?

— Смятам, че са странни.

— И какво лошо има в това? — попита Гамаш.

Художничката се замисли над въпроса.

— Страхувам се, че хората ще ги видят и ще си кажат, че Питър е откачил.

Гамаш отвори и затвори уста.

— Хайде, хайде — подкани го Клара. — Кажи си каквото ти е на ума. Питър е откачил.

— Не — възрази Арман, — не исках да кажа това.

— А какво?

Клара не се държеше отбранително, а наистина искаше да разбере.

— „Вагините воини“ — продума Гамаш.

Художничката се втренчи в него. И цял живот да се бе мъчила да отгатне какво ще каже Арман, никога нямаше да се сети за тези две думи.

— „Вагините воини“? — повтори. — Това пък какво общо има?

— Преди няколко години ти направи поредица от скулптури — припомни й той. — Женски детеродни органи в най-различни размери. Украси ги с пера, кожи, луксозни сапуни, пръчици, листа, дантели и какво ли още не. И ги подреди в изложба.

— Да — съгласи се Клара през смях. — Най-шантавото е, че още ги пазя, всичките. Обмислях да подаря една на майката на Питър за Коледа, но се поуплаших. — Изсмя се. — Май само умея да ги извайвам, но нямам такава. Вагина воин имам предвид.

— Тези скулптури не се появиха чак толкова отдавна — напомни Гамаш.

— Вярно е.

— Съжаляваш ли за тях?

— Ни най-малко. Много се забавлявах. И по някаква странна причина се почувствах по-силна. Всички си мислеха, че това е шега, но не беше.

— А какво беше? — попита Гамаш.

— Една от стъпките по пътя.

Бившият детектив кимна и се изправи. Но преди да излезе, се наведе и прошепна:

— Обзалагам се, че всички са те помислили за откачена.

* * *

— Не беше просто шантав — каза професор Маси, — ами направо си беше луд.

Погледна първо едната жена срещу себе си, после другата. Седяха в ателието му, което беше и учебна зала. Маси бе отстъпил на Рут очевидно любимия си стол. От него се виждаше добре цялото обширно пространство, пълно със защитни покривала, стативи и стари палитри със засъхнали бои по тях. В един ъгъл бяха струпани бели платна, а тук-там по стените се виждаха картини на Маси без рамки, сякаш небрежно закачени. Бяха много добри, правеха мястото по-оживено и по-уютно.

— Но не луд в някакъв положителен смисъл — предупреди професор Маси. — Не ексцентричен. А опасен.

— Опасен ли? Склонен към насилие? — попита Рен-Мари.

Колкото и да се опитваше да улови погледа му, възрастният професор не задържаше вниманието си достатъчно дълго върху нея. Очите му все бягаха.

Към Рут.

А Рут от своя страна сякаш бе изгубила и ума, и дума. Но бе намерила сърцето си, помисли си Рен-Мари.

Възрастната поетеса дори се бе изкикотила срамежливо, когато професор Маси пое ръката й в своята за поздрав.

Пристигнали бяха преди половин час, без да предупреждават, макар че Рен-Мари предварително се бе обадила по телефона, за да се увери, че професор Маси ще е на работа.

Е, беше.

Изглежда, никога не си тръгваше. Рен-Мари започна да забелязва и други подробности. Възглавница и грижливо сгънати одеяла върху нея, подредени на купчинка до захабения диван.

Микровълнова печка на плота до покритата с бои мивка. Котлон. Малък хладилник.

Рен-Мари обхвана с поглед учебната зала и осъзна, че повече й прилича на ателие, отколкото на класна стая. И дори по-скоро бе мансарда, отколкото ателие. Жилищна мансарда.

Отново насочи вниманието си към възрастния мъж. Прилежно издокаран в изгладения си панталон от рипсено кадифе, колосаната памучна риза и тънкия пуловер без ръкави. Спретнат. Чист.

Рен-Мари се запита какво ли се бе случило. Дали някога бе имал съпруга и деца? Къща в „Анекса“?

Дали децата им бяха заминали да живеят далеч оттук? Дали съпругата бе починала?

Дали просто бе спрял да се прибира у дома си и това място се бе превърнало в негов дом? В компанията на познати и утешителни миризми. И бели платна. Място, където студентите се отбиваха по всяко време. Да задават въпроси. Да пийнат нещо, да хапнат сандвич и да дърдорят претенциозни глупости.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?