Колекционери на смърт [bg]

— Посветените — промърморих. — Избраниците.

— Наранените — поправи ме Данбъри. — Страдалците. — Шумът от преминаващите коли от време на време заглушаваше гласа й.

Мими Бадение печално въздъхна:

— Марсдън Хекскамп не излъчваше силно присъствие, а приличаше на човек с тежко наранена душа. Твърдеше, че страданието му помага да твори. — Тя ме погледна в очите и добави: — Някои хора са по-склонни да последват страдалеца.

— Може би се идентифицират с него — подхвърли Данбъри.

— Нараненият човек е източник на надежда — казах. — Последователите му никога няма да бъдат цялостни личности, но могат да си въобразяват, че страданията ще им придадат способности, непостижими за обикновените хора. Разбира се, не са мечтаели да достигнат нивото на Хекскамп, който е бил техният кумир и водач, но са чувствали, че най-сетне са престанали да бъдат неудачници, отхвърлени от обществото.

— Способности, непостижими за обикновените хора… — повтори Данбъри.

Кимнах:

— Теорията е манна небесна за социопат като Хекскамп. Щом последователите му се отличават с необикновени способности, те са извън законите на обществото.

— Пълна лудост — промърмори тя. — Въпреки това желаещите да го последват са били много.

Госпожица Бадение невиждащо се взираше в една точка; разбрах, че се е пренесла в миналото. Знаех, че няма да помръдне, дори да доближа до лицето й горяща факла.

— Мими… — казах. Тя не реагира. — Мими! — повторих. — Чуваш ли ме?

Погледът й се фокусира. Заговорих с успокояващия тон, който бях усвоил от Хари:

— Онези деца… самотните и страдащи деца, Мими. Ти беше ли сред тях?

Тя затвори очи, извърна глава. След малко отново ме погледна — очите й бяха плувнали в сълзи.

— Бях двайсет и девет годишна — прошепна. — Не бях посещавала колеж, знаех само да печатам на машина и да водя стенографски записки. Нашите помолиха брат ми да ме назначи за секретарка. Така попаднах в академията, където бях заобиколена от красиви младежи и девойки, притежаващи талант и изискани маниери. Поне така изглеждаха в очите на неука и свита стара мома като мен.

Данбъри окуражаващо стисна ръката й. Мими потрепери, дълбоко си пое дъх и продължи:

— Веднъж след работа влязох в едно кафене и видях Марсдън. Разбира се, знаех кой е. За него бях само някаква си секретарка, която се занимаваше с документацията и пощата. Въпреки това направи знак на събеседниците си да млъкнат и тръгна… не, плъзна се към мен. Усмивката му беше като маяк, очите му бяха сини като морето. Хвана ме за ръката и каза: „Мими Бадение, толкова се радвам, че те виждам през тази прекрасна вечер. Моля те, седни при нас.“ Удивих се, че знае името ми.

— Откраднал е сърцето ти — промълви Данбъри.

— Присъединих се към тях. Ала се криех, защото се страхувах, че ще стана за смях, ще си навлека гнева на Анри, според когото Марсдън беше бездарен позьор. Срещах се с групата извън Париж или на събирания в мансарди и сутерени. Разговаряхме за изкуство, музика и… физическите удоволствия.