Колекционери на смърт [bg]

Мими изненадано ме изгледа, все едно ме смяташе за ясновидец. Заговори отново, но сниши глас:

— Онази му помаха с пръст и Марсдън като разгонен пес изприпка до масата й. Заговориха оживено. По едно време на светлината на свещите видях как онази напълни устата си с бучки лед и захапа ухото му. Очите му заблестяха като звезди. Тя го поведе навън; не го видяхме цяла седмица. Върна се капнал от умора, все едно беше направил бегом околосветска обиколка.

— Какво се случи после? — попитах.

— Всичко се промени безвъзвратно. Марсдън буквално беше обсебен от нея. Повечето жени напуснаха групата. Останаха само онези, които не можеха да живеят без Хекскамп и нямаше да понесат раздялата с него.

— А ти?

Мими гневно ме изгледа:

— Вие двамата сте силни личности, усещам го. Не съм волева като вас. За мен Марсдън беше като наркотик, станала бях зависима от него. — Наведе глава и добави: — После изчезнаха — той, любовницата му, шепата останали последователки. Заминаха за Америка, страната на неограничените възможности.

— Как се казваше онази жена? — попитах.

Тя стисна клепачи. Сви устни, сякаш да се изплюе.

— Не й знам истинското име. Всички я наричаха Калипсо.

Калипсо!

Кръвта забушува в ушите ми. Ако жената се е прекръстила на Калипсо, преди да пристигне в Съединените щати, излизаше, че Марсдън не е автор на идеята почитателките му да носят имената на богини от гръцката митология. Отначало си мислех, че преименуването е поредната позьорска измишльотина на лудия маниак. Ала смисълът беше много по-дълбок. По този начин последователките на Хекскамп напълно са губели идентичността си и са ставали по-зависими от него. Пък и така се е създавала анонимност, която е затруднявала идентифицирането на членовете на групата.

Накратко, системата се оказала много ефективна.

— Сред жените в групата имаше ли девойка на име Мари?

Очите на Мими се разшириха:

— Мари Гилбо! Разбира се. Милата малка Мари! Понякога я наричахме „малката богаташка“, защото получаваше от родителите си голяма издръжка. Беше много щедра с нас. Единственото условие да получава парите, бе да не се връща вкъщи. Често се шегуваше по този повод, ала усещах колко страда.

Изкуших се да й кажа, че Мари Гилбо е прекарала в мир повече от двайсет и пет години. Само че тя щеше да ме попита къде е Мари сега, а на мен не ми се искаше да й съобщавам ужасните подробности.

Данбъри сякаш прочете мислите ми и започна да задава въпроси вместо мен:

— Защо са напуснали Франция, Мими? Доколкото разбирам, заминали са много внезапно.

Госпожица Бадение извърна поглед:

— Пребиха до смърт някакъв човек.

— Кого?

— Не го познавах. Знаех само, че живее в мансардата на една съседна сграда. Носеха се слухове, че е художник и картините му са необикновени, но смайващи. Той не пускаше никого в мансардата си, бе отшелник в центъра на Париж. Не посещаваше академията, не стъпваше в кафене… изцяло се беше посветил на работата си. Марсдън беше чул за фантастичните творби на саможивеца и непрекъснато го молеше да му ги покаже. Влагаше целия си чар, преструваше се, че изпитва страхопочитание пред талантливия си колега. Веднъж онзи го заведе в мансардата си. След като се върна, Марсдън не проговори на никого и цяла седмица се затвори с Калипсо в ателието си.