Игри на изчезване [bg]

Входната врата не беше заключена, той я бутна и влезе. От тавана капеше вода и се събираше на локви по плочките около краката му. Лорънс беше свикнал с такива места, случвало му се бе неведнъж да търси подслон в изоставени сгради сред други бездомници. Беше спал в мръсотия и сърбал от локви застояла вода, която би изпратила всеки друг в болница. Докато се качваше нагоре, прокара пръсти по стената, за да усети пукнатините и неравностите по мазилката. Графитите от улични банди бяха различни, но като цяло сградата приличаше на всяка друга във всяко гето по света.

Когато стигна до четвъртия етаж, видя някакъв хлапак с кърпа на лицето и раница, пълна с флакони спрей, да маркира стената с гангстерски знаци. До момента беше написал „Забрави всяка мисъл за…“ с големи, издути като балони букви.

— Ей, малкият — обърна се към него Лорънс на кантонски. — Знаеш ли къде мога да открия Адриан Ботиста?

Хлапакът спря за момент да пише, обърна се и го изгледа. Не каза нищо. Само посочи нагоре към последния етаж.

— Заведи ме — каза Лорънс, но реакция не последва.

Той бръкна в джоба си и извади топка банкноти.

Свали ластика и ги разпери пред лицето му.

Очите на хлапака се разшириха и той го поведе нагоре по стълбите към единайсетия етаж. Когато стигнаха, той посочи подканващо с пръст към вратата.

Лорънс отброи няколко банкноти, пристъпи към парапета и ги хвърли надолу. Банкнотите запърхаха като есенни листа и момчето си плю на петите да ги гони.

Лорънс остана сам. Той почука на вратата на апартамента и застана така, че отвътре да го видят през шпионката. Някакъв мъж отвори, без да маха веригата.

— Адриан Ботиста? — попита Лорънс.

— Ъхъ. Тебе кво те интересува?

— Търся един човек — каза Лорънс. — Може да е идвал днес тук.

Ботиста го огледа преценяващо от глава до пети. Едрият мъж изглеждаше горе-долу прилично, облечен беше с някакво черно вълнено поло и кожени ботуши, опръскани с кал. Единственото гадно нещо по него беше дебелата окървавена превръзка на лявото му око. Сякаш някой го беше наръгал с нож. Цялата лява половина на лицето му беше облепена с лейкопласт. Това не се хареса на Ботиста. Мъжът имаше вид на човек, носещ неприятности.

— Чупката — каза той. — Не те познавам.

Понечи да затвори вратата, но Лорънс я беше подпрял отвън с крак. Ботиста отвори уста да го наругае, но мъжът го изпревари. Извади от джоба си пачка хилядадоларови банкноти, дебела колкото човешки пръст, и я разпери пред лицето му, после я хвърли вътре в стаята.

— Искам да ми отделиш пет минути — каза той. — Казвам се Лорънс.

Батиста го изгледа още веднъж подозрително, после се наведе, взе парите, пъхна ги в джоба си и отвори вратата.

— Окей — каза той. — Имаш пет минути.

Поведе го през завесата от мъниста към вътрешната стаичка на апартамента. Лорънс извади телефона си и прелисти галерията със снимки, докато намери една размазана, но цветна на човека, когото търсеше, направена при преминаването му през паспортен контрол на някакво летище. Показа му я и попита: