Катерина де Медичи [bg]

Бях склонна да харесам Мария, дори да я заобичам – усещах сродство с детето, заплашено от сънародниците си със смърт и принудено да избяга от дома си. Разбирах какво е да те мразят и да си сам и изплашен в чужда страна. Щом ми съобщиха за пристигането ѝ, побързах да я поздравя с добре дошла.

Влязох в детското помещение без фанфари и забелязах Мария, застанала до Франсоа. Оглеждаше го критично, изправила властно гръб и вирнала надменно острата си брадичка.

Чу стъпките ми, обърна се и на развален френски попита:

– Защо не се покланяш? Знаеш ли, че пред теб стои шотландската кралица?

– Да – усмихнах ѝ се благосклонно. – А ти знаеш ли, че пред теб стои френската кралица?

Тя се стъписа. Засмях се и я целунах. Тя отвърна на целувката – сдържано малко същество с устни, миришещи на риба и бира, и изопнато крехко тяло, излъчващо дълбоко неодобрение. Макар и само две години по-голяма от моя Франсоа, изглеждаше три пъти по-висока. На три години синът ми приличаше на двегодишен, а интелектът му бе още по-невръстен. Понякога се взирах в мътните му, разфокусирани очи и виждах призрака на убитата слабоумна.

Анри се грижеше всеотдайно за Мария и повтаряше, че я обича повече от собствените си наследници, защото вече е кралица. Прехапвах език, макар да оскърбяваше така децата ми. Франсоа и Шарл дьо Гиз ликуваха от сполуката на племенницата си – умреше ли Анри, синът ни щеше да стане крал, а съпругата му Мария щеше да стане кралица и на Шотландия, и на Франция.

Коронацията на Анри донесе и други промени. Шайката красавици на стария крал се разпиля. Изпаднала в немилост, херцогиня Д'Етамп заживя инкогнито; съпругът на най-близката ѝ приятелка, Мари дьо Канапле с кокетните трапчинки, я обяви за прелюбодейка и настоя да я прогонят от двореца. Две от жените заминаха за Португалия с кралица Елеонор – наситила се на Франция, искаше отсега нататък да живее далеч от всякакви интриги.

В деня на коронацията на съпруга ми седях на амвона в Реймската катедрала и се стараех да не заплача, докато Анри крачеше към олтара. Сдържаните ми сълзи извираха не само от гордост, но и от златното везмо върху бялата сатенена туника на съпруга ми, точно пред сърцето му; две големи, вплетени една в друга букви Д, а върху тях – буквата, А. Те станаха негов символ, както саламандърът бе на баща му, и до края на дните ми монограмите на Диан и Анри ме заобикаляха, изобразени върху гоблените, камъните и боята, красящи всеки дворец. Повтарях си, че ми е все едно, защото имам най-желаното – живота на Анри и възможността да му родя деца. И все пак ме болеше.

Моята коронация се състоя две години по-късно в катедралата "Сен Дени" в околностите на Париж.

Приветстваха ме с тромпети. Носех рокля с втъкани диаманти, смарагди и рубини; по тъмносинята ми кадифена мантия пробягваха зелени оттенъци, игра на светлината. Придружена от главния съветник Монморанси и Антоан дьо Бурбон, първи принц по кръвна линия, застанах царствено пред олтара. Под сияйния корсаж перлата на магьосника, довела ме дотук, висеше между гърдите ми.