Катерина де Медичи [bg]

Обърнах се към тъжния лекар със сълзящи очи.

– Сигурен ли сте?

Той кимна мрачно.

– Остават му само няколко дни.

Събрах върховете на пръстите си, опрях ги до устните и затворих очи.

– Веднага трябва да извикат съпруга ми. Той е в имението на мадам Дьо Поатие в Ане...

– Ще се погрижа да уведомят дофина, мадам – кимна съчувствено лекарят. – Междувременно Негово Величество иска да разговаря с вас.

Пропъдих сълзите, напиращи в очите ми, и придадох по-приятно изражение на изопнатото си, объркано лице. Станах и влязох в покоите на краля.

Франсоа лежеше, подпрян върху възглавници. Лицето му сивееше на фона на белите завивки. Наближаваше краят на студен, влажен март и силният огън в камината сгорещяваше въздуха в спалнята, ала кралят трепереше под одеялата. В стаята цареше полумрак, защото завесите бяха дръпнати, а лампите – незапалени, за да не дразнят очите му. Бръчките по челото му издаваха страдание, ала умът му бе ясен и когато ме видя, той успя да се усмихне.

С усилие на волята му се усмихнах в отговор, но не го заблудих.

– Ах, Катрин, смела както винаги! – отбеляза кралят с треперлив, изтънял глас. – Преструвките са излишни. Знам, че умирам. Плачете, ако искате, скъпа, сълзите ви няма да ме уплашат.

– О, Ваше Величество... – Стиснах ръката му. – Наредих да извикат Анри.

– Не казвайте на Елеонор – въздъхна той. – Съжалявам, че се отнасях лошо с нея, особено след като видях какво понасяте вие.

Извърнах поглед.

– Не е непосилно.

– О, напротив. Ако... – лицето му се разкриви – от физическа болка, помислих си, докато не отвори очи, блеснали от сълзи. – Ако го бях пощадил от пленничеството при императора, сигурно щеше да бъде различен мъж. Той обаче е слаб...

Зъбите му затракаха. Увих го по-плътно в завивките, взех кърпата от легена, изстисках я и я сложих върху челото му. Въздъхна с облекчение.

– Тази жена... – Присви устни. – Тя го управлява. Ще управлява и Франция. Анри допусна същата грешка като мен. Помнете ми думата – тя ще заграби колкото е възможно повече власт. Безмилостна е, а Анри е глупав и не го съзнава.

Дългата реч го изтощи. Той замълча, задъхан.

– Не пускайте Ан тук – продължи, щом се посъвзе. – Какъв безумец бях! – Стисна ръката ми. – С вас си приличаме. Виждам го. Достатъчно силна сте да поставяте на първо място доброто на държавата, дори това да разбива сърцето ви.

– Да – промълвих.

Погледна ме с отмаляла привързаност.

– Обещайте ми тогава... Обещайте ми да поставяте на първо място доброто на Франция. Обещайте ми да запазите трона за моя син.

– Обещавам – прошепнах.

– Обичам ви повече от родно дете – отрони той.

При тези думи самообладанието ме напусна и аз се разридах.

Лекарите налагаха краля с пиявици и го лекуваха с живак, но състоянието му се влошаваше видимо. До сутринта не ме познаваше. Следобед умът му отново се проясни и той помоли за свещеник.