Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Касиан не издаваше нито звук. Следеше нещо — броеше нещо.
— Това може да се окаже… много лоша идея — признах си, стисвайки още по-силно ръката му.
— О, няма спор, че е лоша идея — потвърди той с вяла усмивка, докато продължавахме да се спускаме все по-надолу и по-надолу в тежката черна, пулсираща тишина. — Но това е война. Добрите идеи са рядко явление. Можем единствено да пробираме измежду лошите.
* * *
Килията на Резбаря се отвори в мига, в който долепих длан до вратата й.
— Ето че си струва да търпиш несгодите от другарството с Рис — пошегува се Касиан, докато вратата от бяла кост се открехваше в мрака.
Отвътре долетя глух кикот.
Звукът мигновено изпари шеговитостта от лицето на Касиан. И двамата влязохме в килията, без да пускаме ръцете си.
Кълбото елфическа светлина заподскача пред нас, озарявайки изсеченото в камъка помещение.
Гледката накара Касиан да изръмжи.
Несъмнено виждаше някого, съвършено различен от познатото момче, което пак ми се усмихваше.
Тъмнокосо, със съкрушително сини очи.
Изтръпнах, зървайки това лице — не бях забелязала нещо при първата ни среща. Не го бях проумяла.
Взирах се в лицето на Рис. Цветът на кожата, очите… това беше лицето на другаря ми.
Но плътните, месести устни на Резбаря се извиха в онази потресаваща усмивка… Моята уста. Устата на баща ми.
Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Резбарят сведе глава за поздрав и за потвърждение, като че отлично знаеше какво бях осъзнала току-що. Кого виждаха очите ми.
Сина на Великия господар. Моят син. Нашият син. Ако изобщо оцелеехме, за да го сътворим.
Ако не се провалях в задачата си да привлека Резбаря на наша страна. Ако не се проваляхме в обединяването на Великите господари и Двора на Кошмарите. В опазването на стената.
Коленете ми едва не се подвиха. Лицето на Касиан беше толкова пребледняло, че… със сигурност не съзираше красиво младо момче.
— Чудно ми беше кога ще се върнеш — рече Резбарят с благото гласче на неродения ми син и същевременно с ужасяващия шепот на древното страшилище, дебнещо отвътре. — Велика господарке! — Поде наново той. — Моля, приеми поздравленията ми за другарския съюз. — После надникна към Касиан. — Подушвам вятъра по кожата ти. — Още една малка усмивчица. — Носите ли ми подарък?
Бръкнах в джоба на жакета си и хвърлих в краката на Резбаря парченце кост, голямо колкото дланта ми.
— Само това остана от Атора, след като го размазах по улиците на Веларис.
Сините му очи пламнаха от нечестива радост. Дори не бях предполагала, че някой бе запазил парчето. Именно за такива случаи.
— Колко е кръвожадна новата ми Велика господарка — измърка Резбарят, взе пропуканата кост и я завъртя в малките си фини ръчички. Сетне рече: — Подушвам сестра си по теб, Унищожителке на проклятия.
Устата ми пресъхна. Сестра му…
— Откраднала ли си й нещо? Успя ли да втъче нишка от живота ти в стана си?
Горската тъкачка. Сърцето ми забушува. Колкото и да дишах, не можех да го укротя. Касиан стисна ръката ми по-здраво.
Резбарят измърка към него:
— Какво ще ми дадеш, воинско сърце, ако ти разкрия една тайна?
Никой от двама ни не продума. Трябваше да внимаваме — безкрайно много трябваше да внимаваме с думите и действията си.
Резбарят погали парчето кост в дланта си, впил очи в каменното лице на Касиан.
— Ами ако ти кажа какво ми прошепнаха скалите, мракът и морето, Господарю на кръвопролитията? Как са тръпнели от страх на онзи остров сред морето, когато тя се е появила. Отнела ти е нещо… нещо скъпоценно. Откъснала го е със зъби.
По златистобронзовото лице на Касиан не бе останала и капка кръв. Държеше крилата си плътно прибрани.
— Какво разбуди оня ден в Хиберн, Принце на копелетата?
Кръвта ми замръзна.
— Онова, което излезе, не бе това, което влезе. — Резбарят се изкикоти дрезгаво и постави парчето кост на земята до себе си. — Колко е прелестна, млада като сърна, ала и древна като морето. Как те зове само. Кралица, каквато беше и сестра ми някога. Ужасяваща и горделива, красива като зимен изгрев.
Рис ме беше предупредил за склонността на затворниците да лъжат, да ти пробутват всичко, само и само да ги освободиш.
— Неста — промълви Резбарят. — Неста.
Стиснах ръката на Касиан. Достатъчно. Достатъчно подигравки и тормоз. Той обаче дори не ме погледна.
— Как вятърът стене името й. И ти ли го чуваш? Неста. Неста. Неста.
Не знаех дали Касиан диша.
— Какво е сторила, давейки се във всевечния мрак? Какво ти е отнела?