Двор от крила и разруха

— С мен… или с някой друг — поясни той.

Отвърнах му искрено, подръпвайки крайчеца на плитката си.

— Като се има предвид какво ни очаква, какво е заложено на карта… — Пуснах плитката си. — Не знам. Май всичко това е отворило… някаква рана в мен, която бавно е зараствала досега.

Зараствала, благодарение и на двама ни.

Той кимна без страх или укор в очите.

Ето защо му разказах. Всичко. Запъвайки се на онези моменти, от които още ми прилошаваше. Той не ме прекъсна нито веднъж.

Щом приключих, продължавах да треперя, но… Изричайки всичко на глас, споделяйки с него…

Жестоката хватка на ужаса май се поразхлаби. Изпари се леко като роса под слънчевите лъчи. Въздъхнах дълбоко, сякаш прогонвах страховете от себе си, като че освобождавах тялото си от тях.

Рис се оттласна мълчаливо от парапета и ме целуна. Веднъж. Два пъти.

Касиан нахлу през входната врата само след секунда и простена от негодувание, че толкова рано му се налага да гледа как се целуваме. Другарят ми просто му се озъби, а сетне хвана и двама ни за ръцете и ни ответря до Затвора.

Стискаше пръстите ми по-силно от обичайното, докато вятърът бушуваше край нас, а Касиан все пак имаше благоразумието да си замълчи. Когато се изплъзнахме от черния, брулещ вятър, Рис се наведе да ме целуне трети път, топло и нежно, преди да ни посрещнат познатата сивкава светлина и свирепа виелица.

Очевидно край Затвора студът и мъглата върлуваха по всяко време на годината.

Застанали в подножието на обгърнатата с мъхове скалиста планина, в чието лоно бе изграден Затворът, двамата с Касиан вперихме смръщени погледи във върха.

Дори илирианската кожа не успяваше да възпре студа. Потрих ръце и стрелнах с вдигнати вежди Рис, който носеше ежедневното си облекло, толкова неподходящо за това влажно, ветровито зелено петънце, разположено насред море от сивота.

Той ни огледа съсредоточено, докато вятърът рошеше черната му коса. Касиан вече преценяваше планината с поглед, сякаш бе изправен пред опонент. Върху мускулестия му гръб бяха кръстосани два илириански меча.

— Като влезете — подхвана Рис с думи, почти заглушени от вятъра и бълбукането на сребристите поточета, стичащи се по планинския склон, — ще изгубите връзка с мен.

— Защо?

Потрих премръзналите си ръце и духнах в свитите си шепи, за да ги стопля.

— Заклинания и магии, много по-древни от Притиан — обясни сбито Рис. После посочи с брадичка към Касиан. — Не се разделяйте.

Сериозният му тон възпря непокорния отговор, напиращ в гърлото ми.

Гледаше ни с каменен, нетрепващ поглед. Докато ние двамата бяхме в Затвора, те с Азриел щяха да обсъдят информацията, която сенкопоецът бе съумял да събере за подхода на Двора на Есента към войната. А след това щяха да коригират стратегията си за срещата с Великите господари. Усещах обаче желанието му да дойде с нас. Да ни пази.

— Извикай ме по връзката, когато излезете — каза ми с едва доловима нежност.

Касиан надникна към него през рамо.

— Връщай се във Веларис, квачке. Ние ще се справим.