Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Рис впи нетипично строг поглед в него.
— Не забравяй кого си затворил тук, Касиан.
Касиан само сви крила, сякаш всеки мускул в тялото му се приготвяше за битка. Непоклатим и твърд като планината, която предстоеше да изкачим.
Рис ми намигна и изчезна.
Генералът провери катарамите на ножниците си и ми даде знак да започвам изкачването по стръмния склон. Коремът ми се сви на топка от височината, която трябваше да покорим. От налудничавата празнота на това място.
— Кого си затворил тук?
Мъхът, покриващ земята, омекотяваше стъпките ми.
Касиан долепи белязания си показалец до устните си.
— Най-добре да ти разкажа друг път.
Ясно. Закрачих до него с трескави от стръмното катерене бедра. Мъглата охлаждаше лицето ми. Касиан пазеше силите си, не пилееше дори капка от енергията си, за да ни предпазва от заобикалящата ни среда.
— Наистина ли вярваш, че като освободим Резбаря, ще имаме шанс срещу Хиберн?
— Ти си генералът — отвърнах задъхано, — ти ми кажи.
Той се замисли, докато вятърът разпиляваше тъмната му коса по мургавото му лице.
— Дори да му обещаеш, че ще намериш начин да го изпратиш обратно в неговия собствен свят заедно с Книгата, или каквото друго искане роди нечестивата му глава — подхвана вглъбено Касиан, — според мен ще трябва да се научиш да го контролираш в този свят, иначе ще си навлечем война на всички фронтове. И знам от коя страна ще ни сритат задниците.
— Толкова ли е страшен Резбарят?
— Точно сега ли намери да питаш?
— Предположих, че Рис ще откаже, ако е чак толкова рисковано — изсъсках насреща му.
— За твое сведение, Рис крои планове, от които сърцето ми направо спира — измърмори Касиан. — Затова не бих разчитал да прояви здрав разум.
Намръщих му се, а той ми отговори с вълча усмивка.
После огледа натежалото сиво небе, сякаш за да се увери, че никой не ни шпионира. След това плъзна очи и по мъха, тревата и скалите под ботушите ни, като че би забелязал, ако някой ни подслушваше изпод земята.
— Някога тук кипеше живот — благоволи да отвърне на въпроса ми най-сетне. — Преди Великите господари да превземат Притиан. Древни богове, така им викахме. Те властваха над горите, реките и планините. Някои дори бяха гори, реки и планини. Ала магията премина в ръцете на Великите господари, които доведоха със себе си Котела и Майката, и въпреки че малцина продължаваха да боготворят древните, повечето ги забравиха.
Вкопчих пръсти в една голяма сива скала, катерейки се по нея.
— Резбарят е бил древен бог?
Той прокара ръка през косата си и Сифонът му проблесна на воднистата светлина.
— Според легендата. Придружена от мълви, че бил способен да повали стотици воини с един дъх.
Хладна тръпка пробяга по кожата ми. И то не заради хапливия вятър.
— Полезно умение за бойното поле.
Златистокафявата кожа на Касиан пребледня, докато очите му кипяха заради идеята.
— Не и без нужните предпазни мерки. Заклинания, задължаващи го да ни се подчинява до последна глътка въздух.
Май и по този въпрос трябваше да помисля.
— Как се е озовал тук, в Затвора?
— Не знам. Никой не знае. — Касиан ми помогна да изкача една канара, стиснал здраво ръката ми. — По-интересното е как възнамеряваш да го освободиш от Затвора?
Изтръпнах.
— Предполагам, че нашата приятелка може да ми помогне. Все пак тя се е измъкнала.
Премерено изказване. Не биваше да споменаваме името на Амрен тук.
Лицето на Касиан помръкна.
— Тя не говори за това, Фейра. На твое място не бих я притискал.
Така и не й бяхме съобщили къде отиваме. Нито пък какво ще правим там.
Тъкмо се канех да продължа разговора ни, когато на върха на склона пред нас масивните костени порти се отвориха.
* * *
Забравила бях колко тежък и плътен бе въздухът в Затвора. Като да газиш през нетрепващия въздух на гробница. Като да откраднеш дъха от зейналата уста на череп.
И двамата вървяхме с по един илириански меч в ръка, докато елфическата светлина подскачаше пред нас, за да осветява пътя ни, и от време на време се връщаше да потанцува по лъскавата стомана. Свободните ни ръце… Касиан стискаше пръстите ми толкова здраво, колкото и аз неговите, докато се спускахме надолу сред вечната чернота на Затвора и сухата земя хрущеше под ботушите ни. Нямаше врати — или поне не съзирахме такива.
Въпреки това усещах затворниците зад масивната черна скала. Можех да се закълна, че из тъмния проход отекваше тихо дращене. Откъм другата страна на скалата.
Сякаш някой прокарваше нокти по камъка. Нещо огромно — и древно. И спотаено като вятър в житна нива.