Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Добре! — повдигнах рамене. — Къде ще трябва да ммина? При партизаните?
— При партизаните? Най—напред трудно ще стигнеш до тях. Пък и да стигнеш, опасността е само наполовина заобнколена. Аз избрах друго решение и то е най—благоразумно.
— Интересно! — усмихнах се и пак усетих да лазят тръпки по гърба ми.
— Аз имам връзки с консулството при Външното министерство и с отделението за паспортите, успях да ти извадя задграничен паспорт и виза за окупираната Франция. Нещо повече — измайсторих ти едно командировъчно удостоверение от Министерството на народното здраве. Фалшиво, разбира се. В него се казва, че си командирован за Пастьоровия институт в Париж на собствени разноски.
Слушах го като замаян. Дори на първо време ми се стори, че се шегува с мен.
Дойдох на себе си и разбрах, че не слушам нескопосни смешки, когато той извади задграничния паспорт и го положи в ръцете ми. Разтворих го, видях «командировъчното», визата и... дори билет, придружен с бордеро за спално място. Погледнах портретчето си — такива портретчета имаше само при жена ми.
— Откъде взе това портретче? — попитах. — От жена ми?
— Не бъркай жена си в тази работа! — намуси се Измирлиев. — Бъди мъж и не задавай излишни въпроси.
Отмалях. Почувствувах се така, както беше веднъж при Валядолид, един фугасен снаряд се пръсна на две крачки от окопа ни.
— В това красиво куфарче съм ти приготвил храна за из пътя, каквото можах да намеря. Франкове, братко — никакви! Като стигнеш в Париж, ще идеш веднага при един наш човек, той ще те напъти какво трябва да правиш. Ето адреса му — той ми подаде едно листче, — запомни го, а после скъсай тази хартишка.
И едно мълчание се възцари помежду ни, за което нямам думи. Колко сме мълчали — не знам.
После той сложи ръка на коляното ми и рече:
— Трябва да си ходя. А за тебе ще дойде файтон към седем без четвърт. Кочияшът ще свирне от улицата и ти веднага ще слезеш. Ето ти моето шалче — той го свали В шията си. — С него ще превържеш долната част на лицето си. А горната ще захлупиш с шапката си. И във вагона ще седиш така, докато тръгне влакът. .
Той се изправи.
— Ще нося много здраве на Соня и на малкия. Да знаеш, че и Соня ще се чувствува по—спокойна, като знае, че ще си на сигурно място, далече от тоя пожар. Е... на добър час! ... Дано да се видим след победата!
Прегърнахме се. Мимолетен сух плач го задави в гърлото и той се прокашля няколко пъти. Сетне махна с ръка без да ме погледне, и бързо изскочи навън.
Така на 15 януари 1943 година заминах за Франция.
Когато митническата проверка при Драгоман завърши и влакът потегли на запад, аз се изтегнах на копката и моето спално купе и затворих очи. И сякаш в унисон с равномерното почукване на колелетата по релсите в съзнанието ми се мярнаха някои пасажи от последната глава на старинния ръкопис, която доцент Владимиров ми беше предал:
«Аз ти донесох светлина. Отворих душата ти за нейния творец... От тоя час нататък само от тебе ще зависи по чии закони ще живееш... Благословете и ни пощадете!»
Кои бяха тия закони? За какви закони ставаше дума?
Влакът стремително се носеше на запад.
«Благословете и ни пощадете! Амин.»
Лято 1258—о, Монферие, в дома на Бернарови.
Благословете и ни пощадете! Амин.
Две седмици вече превеждам от български на латински книгите, които Учителя Йосиф ми донесе. Превеждам от изгрев до тъмно. А като настъпи мрак, паля кандило и продължавам да превеждам, докато очите ми започнат силно да сълзят.
Гърбавата Варвара ми вари всеки ден билки. Едни от билките пия като отвара, а други билки чичо Никола смесва с лук и зехтин и тая смес налага върху пребитите ми меса. Раните бързо заздравяват и дали от билките, или от думите на Учителя и от мъдростта на книгите в душата ми всеки ден става все по—светло. Тя не се превива вече като вейка насам и натам, безпомощна и сляпа. Тя стои здраво и непоклатимо на краката си и споходят ли изкушенията от доскорошния ми живот — Инесса, коятоо съм пипал, овнешкото, което съм гълтал, оръжията, които съм въртял, — насреща им възправям моята нова вяра и изкушенията падат в нозете ми като птици, които в своя летеж са разбили гръдта си в някоя скала.
И се чудя как съм могъл да бъда сляп за истината толкова години! Как не съм проумял неща от прости по—прости, достъпни за ума на най—неукия, за ума на един овчар или свинар, а скрити за мен, дето съм чел Аристотеля и изучавал Птоломея.
Ако бог, всеблагият и всемилостивият, е създал видимия свят, защо го е населил с толкова много несъвършенства и злини! Как може бог да създаде и да търпи такива злини, каквито са например земетресенията, войните, сушата, наводненията, морските бури и горските пожари, изригванията на вулканите? Нали той е всеблаг и всемилостив? Може ли всеблагото и всемилостивото божие сърце да създава и да търпи безмилостни и жестоки към човека стихии?