Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Разбрах.
— И съм идвал при теб да ми сложиш капки в очите, и сме говорили за времето, кога ще падне първият сняг.
Кимнах и се усмихнах.
— «Qela va sans dire!9» — както казват французите.
— «Oui, cela va sans dire!10» — и му протегнах ръка. Човекът, с когото се срещнахме пред «Глория палас», беше висок и сух младеж, облечен с вкус и доста изискано. След като се «опознахме», той ме улови свойски подръка и ме поведе по улица «Екзарх Йосиф». Като стигнахме до масивната сграда, която гледаше точно срещу северния изход на банската градина, той ми посочи емайлирана бяла фирмичка, която лъщеше до входа на сградата. Прочетох името на прочут столичен адвокат, сговорист, някогашен близък сътрудник на кървавия професор.
— В кантората на тоя тип — каза младежът — работи като машинописка една госпожица на име Марина. Щом ви потрябвам, при краен случай ще дойдете при тази Марина и ще попитате къде може да намерите Сашо. Тя ще ви каже. А аз зная къде да ви търся.
— Хубаво! — рекох. — Няма да забравя името.
— Името е лесно. Английска марина, германска марина и прочие.
— Марина е синоним на «флота» и произхожда от «море» на латински. Но името няма нищо общо с флотите. То си е чисто романско име.
— Важно е, че звучи хубаво и се запомня лесно. — И Сашо изведнъж и някак съвсем без причина се засмя.
«Кой знае каква хубавица е тази негова Марина!» — си помислих наум.
— Сега слушайте! — каза младежът. Той се огледа и като видя, че наоколо няма никого, продължи: — Утре след шест часа ще дойде при вас, в кабинета ви, един фелдfебел—школник, горе—долу на моите години. Той ще ви каже: «Много здраве от Сашо!» И толкоз. Имайте му пълно доверие. — Той се засмя отново, и този път без видима причина. — Чрез него вие ще се доберете до онази «трета» рота.
— Чудесно! — рекох. — Но защо се смеете, бих помпал ?
— Не се сърдете, моля ви се! Вие имате, и това е добро, вид на ротмистър от гвардейски полк, облечен в цивилно облекло. Яки строг и същевременно — шик!
С фелдфебела—школник, чието условно име беше Асен, работих до началото на декември 1942 година. Организирахме антивоенен комитет от 12 души. Трима от 12—те завербувахме за нелегална дейност — да разпространяват позиви и други нелегални издания, да изнасят оръжие и в случай на въстание — да обезвредят офицерите, които оказват съпротива, и да поведат ротата. Началник на тази бойна тройка беше Асен. Направихме дубликати на ключовете от ареста и склада за оръжие. Внесохме цивилно палто и шапка. Момчетата потулиха една бояджийска стълба, в случай, че стане нужда да се прескача оградата. До началото на декември изнесохме от казармата два маузера 9 мм, четири бомби, една карабина и дузина пълнители за маузерите и карабината. Това оръжие Сашо акуратно прибираше. Докато да го прибере, аз го укривах в мазето — там се слизаше по една тясна стълба направо от килера. В мазето пишехме позиви, кътахме под въглищата и дървата материалите, които получавахме отвън — калеми за писане на лозунги, броеве от «Работническо дело», позиви.
Така вървяха нещата до декември 1942 г.
В началото на декември от Военния отдел ми наредиха да скъсам незабавно всякакви връзки с казармата и да се очистя от компрометиращи материали. Докторският ми кабинет се превръщаше на явка.
Така вървя работата до голямата януарска бомбардировка на София.
Същата нощ, малко след като беше даден отбой, на вратата ми се почука (звънецът не работеше, токът спря, бях запалил свещ) — сърцето ми трепна не от самото почукване, а от това, че почукването ми беше познато. Взех свещта в ръка, излязох в антрето и отворих. В светлината на люшкащото се пламъче, като Лазар, излязъл от гроба, изплава от тъмнината фигурата на Асен. Аз очаквах видя Асен, нали го познах по почукването, затова, като го видях в рамката на вратата, не се усъмних, че очите ме лъжат — той беше, макар съвсем слабо да ми напомняше за оня човек, с когото бях работил допреди един месец. Най—напред ме блъсна по очите облеклото му — мека шапка, дълго зимно палто, облечено върху долни дрехи. Под шапката — подуто, насинено лице със затворено дясно око, с разцепени устни, по които личеше засъхнала кръв.
Мълчаливо му направих място да мине пред мен. 3аключих вратата, като обърнах и секрета.
Когато влязох в кабинета, той профъфла като човек, чиито устни бяха пребити: