Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Той повдигна рамене.
«Не е лесна и твоята!» — помислих си горчиво.
— Ще стоиш тук, докато получа инструкции как да излезем от това положение! — рекох. — Ей сега ще се измъкна и ще потърся връзка!
За да изглеждам по—«благонадежден», облякох тъмен костюм, сложих си гетри (по онова време бяха на мода), надянах на очите си половиндиоптрови очила за късогледство и си взех пътната лекарска чанта. А на Асен дадох ключ от външната врата.
Тръгнах да търся Сашо. София приличаше на фронтови град: изтърбушени сгради, сринати етажи, бетон, зидария, измешана с покъщнина, увиснали ламарини... Не работеха ни трамваи, ни таксиметрови коли, безкрайни върволици от смутени, изплашени и объркани хора се нижеха към гарата. Едни — нарамили каквото могат да носят, други — натоварили багажеца си на крехки детски шейнички.
Сашо не успях да открия. Сградата, където работеше неговата Марина, беше наполовина срината. Сред купищата тухли, бетонни парчетии и разпартушинена покъщнина се виждаше и по някоя зелена адвокатска папка.
Тръгнах за Измирлиев. Неговата жена беше се евакуирала в Курило и живееше с моята жена в една квартира. Болницата на Соня беше се преместила там. През две къщи от жилищната кооперация на Измирлиев бомба беше сринала половината от една триетажна барокова сграда. От разполовения трети етаж, закачена за една кука от арматурата, се развяваше като траурно знаме една вечерна черна рокля.
Измирлиев ме посрещна готов за излизане, само дето не беше облякъл горното си палто. Лицето му изглеждаше уморено, личеше си, че не беше спал и той през тая тревожна нощ. За пръв път, любезен и гостоприемен човек, не ме покани да седна. Разправих му за провала в трета рота, за бягството на Асен и за това, как го бях настанил в кабинета си и как не бях успял да се свържа сьс Сашо.
— Научих за провала в трета рота още вчера след обяд — започна той, като дърпаше жадно от цигарата си. Щях веднага да те предупредя, но от два—три дена съществува подозрение, че кабинетът ти се наблюдава от полицията. Исках да изчакам нощта, но ето че тази бомбардировка попречи. Има ли много разрушени къщи?
— Доста са. Народът бяга.
Той помълча, загаси цигарата си и поклати глава.
— А дето си прибрал оня момък — турил си в манджата сол. Ако стане нужда да я сърбаш, ще ти излезе сто пъти през носа. И не само на тебе, но и на мнозина още! Защото, когато една брънка от чорапа започне да се разплита, никой не знае докъде ще стигне — може да иде зян целият чорап!
— Но какво можех да сторя? Да изпъдя човека ли?
— На твое място щях да му дам дрехи, обуща, малко пари, щях да превържа лицето му с бинт. И щях да го посъветвам да вземе влака още на часа, да иде в родния си край и там да търси връзка с партизаните. Толкоз. Пред големите рискове се избира по—малкият риск. Такъв е законът.
— Сега какво да правя? — попитах.
— Дай ми ключа от кабинета си! — каза той.
Дадох му ключа.
Той облече палтото си, забави се за минута в кухнята и оттам изнесе хляб и две консерви. Хлябът и копсервите даде на мен, а той взе от кабинета си едно елегантно малко куфарче, което, изглежда, беше предварително приготвил.
— Напускам временно жилището си, заминавам в неизвестност! — усмихна се той с кисела усмивка. А тебе ще заведа в апартамента на едни мои роднини, които отдавна са се евакуирали в провинцията. Там ще стоиш, докато те потърся отново.
— Ами оня човек! — възкликнах. — Какво ще стане с него?
Лицето му отново се изкриви в кисела усмивка.
— Ти си роден за войник, любезни, да водиш открит бой като там, край Сарагоса и Валядолид. Но за конен ратор не те бива, меко ти е сърцето.
— Все пак — рекох — какво ще стане с човека?
— За този човек аз ще се погрижа, повече не мисли за него. Забрави му името и физиономията и ако дори те разпънат на кръст — пак да казваш, че не си го виждал, нито си чувал гласа му. Същото ще твърдиш и за всички другари, с които си работил, включително и моя милост, никого не си срещал, никого не познаваш... Сега върви пред мен!
— Благодаря за наставлението! — рекох обидено, като се спрях пред вратата. — Не забравяй — продължих, защото почувствувах честолюбието си настъпено, — че аз съм от 23—а година в движението, че съм членувал и действувал и в нелегални организации и че досега нито! съм направил провал, нито съм предал някого!
— Вярвам ти, братко! — усмихна ми се дружески той, но зад приятелската му усмивка съвсем не личеше, че се е отказал от думите си или че съжалява за тях. — И на ум не ми иде да отричам или да се съмнявам, че ти си един прекрасен човек! — продължи той, като свойски ме потупа по рамото. — Но ето от годините ли, от що ли, сърцето ти е поомекнало и в един критичен случай като снощния ти си постъпил неразумно. А сега положението е такова, че дори само една неразумна постъпка може да окаяи на въжето сума ти хора!