Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Загаси свещта!
Загасих свещта, улових го за ръка и внимателно го настаних на канапето.
Мълчах някое време, докато успокоя сърцето си, после го попитах:
— Разкриха ли те?
— Тази заран.
(Предавам думите му нормално, а не както ги изговаряше той.)
— Кои други са арестувани?
— Засега други няма.
— И как се измъкна?
— На пост пред ареста беше нашият Милан. Имал съм късмет!
Милан беше вторият човек от бойната група.
— Е?
— Той ме отключи и ми каза: «Събери сили, братко, и ме бий по мордата, докато загубя свяст. Гледай да ми пуснеш повечко кръв. А после бягай към улица «Фритьоф Нансен», както сме говорили, по средата на зида е стълбата, до нея — палто и шапка. Бог да ти е на помощ! — И като гледаше, че се зверя в него, рече: — Хайде, брате, почвай, време няма!
Мене заранта ме взеха, преди да съм строил още ротата. Взеха ми поясока, пищова, панталоните, ботушите. Бяха двама подофицери от комендантството и един поручик. Подофицерите разпасаха коланите си и започнаха по мене. «Това, вика поручикът, е за закуска. То е нищо!» Биха ме с каишите, докато отмаляха ръцете им. После грабнаха ботушите и с ходилата им — по главата, по гърба, където им падне. Престанаха, когато се свлякох на земята. Затова съм такъв.
Но събрах сили и както стоях пред Милан, замахнах и удариx. Млатнах го по зъбите. После по носа. Шурна кръв, човекът се олюля. Пак замахнах, пак и пак. Докато се захлупи на земята и не шавна... Туй нито аз ще си простя някога, нито близките ми до девето коляно. Струваше ми се, че бия баща си, дори още по—лошо, майка си. Такава гнусотия! ...
Спуснах пердетата, придърпах върху тях тежките кадифени завеси така, че отвътре да не проникне навън никаква светлина. Отново запалих свещта, поставих я на пода и се заех да почиствам раните на нещастника. Дадох му да глътне коняк, запалих цигара и я пъхнах в подпух—Клите му и разцепени устни.
Оставих го да спи на канапето, а аз се разположих в креслото и се завих с палтото си. Беше лют студ. Имах дърва, но се боях да запаля огън — щеше да се забележи по комина, че в сградата живее някой. А наемателите от втория етаж бяха се евакуирали отдавна в провинцията.
Прекарах остатъка от нощта в просъница. Като че ли касапски ченгели теглеха сърцето ми на две страни. От една страна, аз нямах право да приемам в кабинета си другари, подгонени от полицията, защото кабинетът ми служеше за явка — дохождаха ръководещи дейци, някои минали в нелегалност, други със смъртни присъди. Приемайки подгонени хора като Асен, аз сам вкарвах «вълка» в кошарата — проследявайки го, полицията щеше да се натъкне на хора, които отдавна й трябваха. От друга страна, съвестта ми настръхваше само при мисълта, че можех да тръсна вратата под носа на тоя пребит човек. Заловяха ли го, разстрелът му беше вързан в кърпа. Да не дадеш подслон на подгонен човек — по—голямо падение от това не можех да си представя! Но пък кой ми даваше право да нарушавам конспиративната дисциплина? Аз отлично знаех, че нарушаването на дисциплината води неизбежно до тежки провали.
Ето какви ченгели теглеха сърцето ми и аз се чудех какъв среден път да избера!
Но заедно с тия нерадостни мисли в съзнанието ми започнаха да нахлуват и тревоги: ако групата в трета рота беше разконспирирана, над главата ми надвисваше страшна опасност, тъй като аз бях нейният организатор и връзката й с Военния отдел минаваше през мен. Достатъчно беше един от групата да не устои на инквизициите и да проговори, включително Асен (ако полицията го пипнеше отново!), и аз щях тутакси да се намеря в преизподните или под тавана на онова зловещо здание до Лъвовия мост.
Когато към осем часа сутринта се разсветли и Асен отвори очи, аз му казах:
— Ти си добре дошъл при мене и ще стоиш тук, докато е необходимо, но работата се усложнява, понеже кабинетът ми служи за явка на ръководещи другари, някои от които са в нелегалност.
Асен се изправи, седна на леглото и ме изгледа със суров упрек:
— Защо не ми каза веднага това? Или си мислиш, че аз съм толкова несъзнателен, та ще ти се разсърдя?
Мълчах, вътрешно се чувствувах като между чук и наковалня.
— Направил си г о л я м а грешка! — въздъхна той. — Ами дай ми някакви твои стари дрехи и обуща и аз незабавно ще си дигна чуковете. Ако агентите, които са плъзнали подире ми, надушат, че съм тук, и по същото време тук се намират и някои другари от окръжния комитет, или от... не дай си боже! Знаеш ли какво може да стане! Представяш ли си? Ще излезе, че аз, за да спася кожати си, и ти поради гостоприемство — двамата с тебе сме забъркали един главоломен провал!
— Е, не бързай! — махнах с ръка. — Не драматизирай чак толкова нещата! (По онова време глагола «драматизирам» много се употребяваше в нашите среди.) Къде ще ходиш веднага с това избито лице? И не ти ли иде наум, че кварталът може да е блокиран от полицаи?