Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
И същевременно се държаха така, сякаш въобще не я виждат. Въпреки това тя знаеше, че оглеждат и оценяват роклята, косата и бижутата й. Погледна в другата посока, откъдето пък я зяпаха млади аристократи. Те виждаха огърлицата, красивата рокля и грима, но не и нея самата.
Никой от тях не можеше да види истинската Вин, а само маската, която си бе сложила — лицето, което тя искаше да видят. Виждаха лейди Валет. Сякаш Вин въобще не беше тук.
Сякаш… се криеше пред очите им.
И изведнъж напрежението й започна да се топи. Тя въздъхна облекчено и с въздишката прогони огромна част от тревогата. Внезапно обучението на Сейзед се пробуди и тя започна да се държи като момиче, замаяно и очаровано от първия си бал. Пристъпи встрани, подаде шала си на един лакей и Сейзед я последва, видимо облекчен. Вин му се усмихна и се отправи към балната зала.
Можеше да се справи с това. Все още беше нервна, но мигът на паника бе отминал. Не й трябваха сенки и ъгли — достатъчна й бе маската от сапфири, грим и синята рокля.
Балната зала на Венчърови бе величествена. Беше висока четири или пет етажа и няколко пъти по-широка. Силните светлини отвън сияеха през огромните правоъгълни прозорци с витражи и разпръскваха в помещението каскади от цветове. Високи орнаментирани каменни колони подпираха стените между прозорците. Там, където колоните доближаваха пода, имаше просторни ниши, в които бяха подредени покрити с бели покривки маси — под сенките на колоните и на надвисналите прозоречни первази. В дъното на залата имаше нисък балкон, на който също бе подредена маса.
— Това е масата на самия лорд Страф Венчър — поясни шепнешком Сейзед, проследил погледа й.
Вин кимна.
— А светлините отвън?
— Друмондови фенери, господарке — отвърна Сейзед. — Не съм сигурен какъв процес точно използват, но по някакъв начин карбидът вътре се разпалва до ярка светлина.
Вляво от тях имаше струнен оркестър, осигуряващ музика за танцуващите двойки. Вдясно, върху продълговати маси, бяха подредени множество блюда и край тях сновяха облечени в бели дрехи слуги.
Сейзед повика един лакей и му подаде поканата на Вин. Мъжът кимна и прошепна нещо в ухото на друг, по-млад слуга. Младежът се поклони почтително на Вин и я поведе през залата.
— Помолих за малка единична маса обясни Сейзед. Струва ми се, че при първото си посещение не бива да се събирате с непознати. Достатъчно е да ви видят.
Вин кимна с благодарност.
— Хранете се бавно — продължи с напътствията Сейзед. — Когато приключите, млади мъже ще дойдат да ви поканят на танц.
— Не си ме учил да танцувам! — тросна се с яден шепот Вин.
— Нямаше време, господарке. Но не се тревожете, ще им откажете — с достойнство и като не накърните гордостта и самочувствието им. Те ще решат, че сте твърде изплашена от първия си бал, и никой няма да се сърди.
Вин кимна, а младежът ги насочи към единична маса в самия център на залата. Вин се настани на единствения стол, а Сейзед поръча ястията, заобиколи я и застана зад нея.
Изправила гръб, Вин се огледа. Повечето маси бяха разположени в ниши под прозорците — достатъчно близо до дансинга, — с коридор зад тях. По този коридор крачеха двойки и малки групички, които разговаряха тихо. От време на време някой кимаше към Вин или я сочеше.
„Какво пък, досега планът на Келсайър вървя чудесно“. Без съмнение я бяха забелязали. Не без усилие на волята тя продължаваше да поддържа изправената си стойка, особено когато към нея се приближи един висш прелан. За щастие не беше онзи, с когото се бе срещала преди, макар да носеше същото сиво расо и черни татуировки около очите.
Едва сега забеляза, че на бала присъстват неколцина принудители. Разхождаха се наоколо, смесвайки се с присъстващите. И въпреки това в поведението им се усещаше известна… дистанцираност. Приличаха на… придружители…
„Гарнизонът следи скаа. Изглежда, принудителите изпълняват сходна функция спрямо благородничеството“. Странно откритие — винаги бе смятала аристократите за свободни хора. И наистина, те се държаха много по-уверено и самостоятелно от обикновените скаа. Мнозина очевидно се забавляваха, а принудителите нямаха поведението на полицейски чиновници, нито на неприкрити шпиони. Ала все пак присъстваха. Обикаляха наоколо, включваха се в разговори — непрекъснато напомняне за лорд Владетеля и неговата империя.
Вин реши да не ги гледа — и без това присъствието им отново пробуждаше безпокойството й — и вместо това насочи поглед към нещо друго: красивите прозорци. От мястото, където седеше, виждаше този на отсрещната стена.
Витражът бе изрисуван със сцени с религиозен характер, каквито по правило се харесваха на аристократите. Може би така налагаше етикецията, или някакъв неписан канон. Вин не знаеше отговора, но вероятно не би трябвало да го знае и Валет, така че всичко беше наред.