Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин настръхна.
— Лорд Владетеля… той ще присъства ли тази вечер?
— Не. Ще има принудители, но вероятно не и инквизитори — и със сигурност няма да дойде самият лорд Владетел. Бал от такава дребна величина е под достойнството му.
Вин кимна. Естествено, никога не бе виждала лорд Владетеля — и не искаше да го види.
— Не му мисли толкова — успокои я Келсайър. — Дори да се срещнеш с него, ще си в безопасност. Той не може да чете мисли.
— Сигурен ли си?
Келсайър въздъхна.
— Е, не напълно. Но даже да можеше, не го прави с всеки срещнат. Познавам няколко скаа, които са се престрували на благородници пред него — аз самият съм го правил два-три пъти, преди… — Млъкна и втренчи поглед в белезите по ръцете си.
— Но накрая той те е разкрил — рече тихо Вин.
— И вероятно ще го направи пак — отвърна Келсайър и й намигна. — Не мисли за него сега. Целта ни тази вечер е да въведем в обществото лейди Валет Реноа. Не те очакват никакви опасни или необичайни задачи. Появяваш се и си тръгваш, когато Сейзед ти каже. По-късно ще мислим за това как да спечелим доверието на другите.
Вин кимна.
— Добро момиче — похвали я Келсайър и отвори вратата. — Аз ще съм наблизо в кулата, ще наблюдавам и ще слушам.
Скочи от стълбичката и се изгуби в тъмните мъгли.
Вин не беше подготвена за ярките светлини на Цитаделата Венчър. Масивната сграда бе обгърната от призрачно сияние. С приближаване на каретата тя вече можеше да различи осемте огромни фенера, монтирани под стените на правоъгълната постройка. Сияеха ярко като разпалени огньове, но светлината им не трепкаше. Зад тях бяха поставени огледала, насочени право към Цитаделата. Вин не знаеше какво може да е предназначението им. Балът щеше да е вътре — защо трябваше да се осветява сградата?
— Приберете си главата, господарке Вин — обади се Сейзед. — Младите дами не се кокорят така.
Вин го стрелна с яден поглед, който той не можеше да види, но се прибра.
Каретата спря и един лакей, облечен с цветовете на Къща Венчър, отвори вратата. Приближи се втори и подаде ръка на Вин.
Тя я пое и пристъпи на стълбичката, като се опита да отметне с колкото се може повече грация тежките дипли на роклята напред. Докато бавно слизаше — мислеше единствено как да не се спъне, — изпита благодарност за ръката, на която можеше да се опира. Обичаят не беше само глупава етикеция — в случая глупава бе единствено роклята.
Сейзед заобиколи каретата и застана на крачка зад нея. Беше се издокарал с дрехи от фин плат, но на тях също бе изрисувал V-образният знак на териски слуга.
— Вървете напред, господарке — подкани я той. — По червената пътека, за да не изцапате роклята си на паважа. През парадния вход.
Вин кимна, мъчеше се да овладее неспокойствието си. Тръгна напред, като подминаваше благородници и дами с най-различни костюми и рокли. Макар да не я гледаха открито, тя усещаше, че е на прицела на вниманието им. Походката й едва ли можеше да се сравнява по грациозност с тази на другите дами, които изглеждаха невероятно красиви и очевидно се чувстваха удобно в натруфените си рокли. Ръцете й бяха потни под копринените синьо-бели ръкавици.
На вратата Сейзед я представи и подаде поканата на един лакей. Двама мъже с черни сюртуци й се поклониха и я подканиха с жестове да влиза. Във фоайето имаше малка тълпа аристократи, очакващи да бъдат допуснати в главната зала.
„Какво правя тук?“ — запита се трескаво тя. Можеше да се справи с мъглите и аломантията, с крадците и разбойниците, с Мъгливите духове и побоищата. Но тези засмени аристократи и техните дами… да е заобиколена от тях, под ярките светлини… всичко това я ужасяваше.
— Напред, господарке — прошепна едва чуто Сейзед. — Не забравяйте уроците.
„Скрий се! Намери някой ъгъл! Сенки, мъгли, каквото и да е!“
Стиснала нервно ръце, Вин продължаваше да пристъпва внимателно. Сейзед вървеше до нея. С крайчеца на окото си тя забеляза загриженост на обичайно спокойното му лице.
„Има защо да се безпокои!“ Всичко, на което я бе научил, се бе изпарило в миг — бе станало нематериално, като самите мъгли. Не помнеше нито имената, нито правилата за поведение. Нищичко.
В началото на фоайето тя спря и един благородник с величествен вид се обърна да я разгледа. Вин замръзна.
Но мъжът се задоволи само с небрежен поглед. Тя чу някой да произнася: „Реноа“ и се огледа. Няколко жени бяха втренчили в нея любопитни и изпитателни погледи.