Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Майната му — казах спокойно. — Чудо голямо. Просто им предайте, че са победили. Предайте им, че ще направя каквото кажат. Чухте ли? Обещавам. Наистина. Заклевам се в Бога. Честна скаутска.
Струва ми се, че после се разплаках. При всички положения загледах през призмата на сълзите как един беззъб старец ми се хили безучастно, как ме потупва по рамото и се клатушка напред-назад на слабите си крака.
Под дъжда, докъдето стига поглед, се бе ширнал пущинак, осеян с бедняшки бараки и автомобилни гуми, и аз вървях и вървях много километри към високите комини и огньовете, които обагряха в алено всичко и които се отдалечаваха от мен, колкото и да се мъчех да скъся разстоянието. Мисля, че мястото си беше съвсем истинско. Не знам. От толкова време това е пейзажът на моите сънища.
Намерих момиченцето, когато започна да се развиделява. Лежеше на улицата, по-точно, на калната пътека, която служеше за улица. Беше най-много на пет годинки. Дългата му черна коса беше сплъстена, детето се беше свило под тънко светло юрганче, още мокро от проливните дъждове през нощта. Към момиченцето ме привлече нещо в несъзнателната отдаденост, с която то се беше оставило във властта на съня. Подпрях се на коляно върху тясната кална пътека. Вече се бяха появили хора и велосипеди, които ни заобикаляха.
Момиченцето беше стиснало някак съсредоточено очи, устата му беше леко отворена. Бе допряло юмруче до бузата си. Не след дълго трябваше да се събуди, да стъкми огъня, да помогне на мъжете, да се погрижи за по-малките деца и да се изправи пред края на детството, каквото всъщност едва ли бе изживяло. Не след дълго щеше да стане собственост не на баща си, а на друг мъж и в този ден щеше да получи обичайната за индусите благословия: „Да ти се родят осем синове!“ Засега обаче от момичето не се искаше друго, освен да спи, свило юмруче, допряло мургава бузка до пръстта, стиснало силно очи, за да не му блести утринната светлина.
Поклатих глава и се огледах. Почти се беше съмнало. Дъждът бе прочистил въздуха и се носеше мъчително съвършената миризма на свежи пъпки и влажна пръст.
Помня добре рикшата, с която се прибрах в хотела. Звуците и цветовете бяха толкова ясни, че направо връхлетяха върху сетивата ми. Съзнанието ми също беше ясно. Ако, докато ме е нямало, се е случило нещо… ако Амрита се е нуждаела от мен…
Тъкмо се беше развиделило, а тя ме пресрещна в коридора. Размахваше радостно ръце, за пръв път, откакто бе започнало всичко това, в очите й имаше сълзи.
— Боби, о, Боби — каза тя. — Току-що се обади Сингх. Идва да ни вземе. Ще дойде всеки момент. Ще ни закарат на летището. Намерили са я, Боби. Намерили са я.
Потеглихме с бясна скорост по безлюдната магистрала. От наситените лъчи хоризонтална светлина всичко се открояваше като на барелеф, а сянката на колата бързаше след нас по мокрите ниви.
— Сигурни ли сте, че тя е добре? — попитах аз.
— Да, да — потвърди от предната седалка Сингх, без да се обръща, — Обадиха ни се само преди двайсет и пет минути.
— Сигурни ли сте, че е Виктория? — допита и Амрита.
И двамата се бяхме надвесили и се бяхме подпрели на облегалката на предната седалка. Амрита сгъваше и разгъваше инстинктивно хартиената салфетка, която държеше.
— Според човека от охраната е тя — потвърди Сингх, — Затова задържахме семейството, което се е опитвало да мине през проверката с бебето. Всъщност те не знаят, че са задържани. Шефът на охраната им е казал, че има някаква нередност с визите и трябва да изчакат да им сложат печат.
— Защо просто не сте ги арестували? — учудих се аз.
— По обвинение в какво? — попита Сингх. — Докато не се установи по безспорен начин самоличността на детето, единственото, в което можем да ги обвиним, е, че се опитват да хванат самолета за Лондон.
— Кой е видял Виктория? — попита Амрита.
— Човекът от охраната, за когото ви споменах — отвърна Сингх и се прозина. — Прочел е във вестника обявата ви.
В гърления му глас прозвуча едва доловим укор.
Хванах Амрита за ръката и загледахме как вече познатият пейзаж се изнизва покрай нас. И двамата се опитвахме наум да накараме малкия автомобил да се движи по-бързо. По едно време на пътя се изпречи овчар със стадо овце и ние изкрещяхме в един глас на шофьора да натисне клаксона или да се промуши. После сменихме скоростта, подминахме клатушкаща се каруца, натоварена с тръстика, и отново се озовахме в лявото платно. Отдясно се стрелкаха боядисани в ярки цветове камиони, които се бяха отправили към града и от които с мургави ръце ни махаха мъже в бели ризи.